Едни пациент на офиса
(както наричаме заблудените души, които се увесват на дръжката на вратата от
вътрешната страна като отчаяни самоубийци, несигурни в уж категоричното си
решение и не мърдат от там, докато не им дам основателна причина да се
усмихнат), ми донесе вчера турски локум (рушвет, щот’ се държа по принцип
съвсем човешки с човеците). Ама не от онези дълги като кабели парчета, нито от
ония завитите цветни охлюви с пълнеж "въображението на сладкаря", а
съвсем типичен, традиционен, обикновен турски локум на кубчета, посипан с пудра
захар и с по едно орехче вътре. Малее, класика!
In the background,
самостоятелни и независими от папките, PC-то, купчината earning statements
waiting to be distributed to whomever, мислите ми отиват в приглушена стаичка в
приземието, неголям прозорец, синьо-зелено перде, полюшващо се от полъха на
детството. Наслоена миризма на баница, гювеч, картофена яхния, припукващи
дърва, трохи по пода. Баба, приведена от неспирната работа (боже, цял живот, от
тъмно до тъмно...), с груби, закривени от усилията на годините пръсти,
изпъкнали от напрежението на простото оцеляване вени, ми подава кутия локум...
Няма коментари:
Публикуване на коментар