Хм... позабравих го тоз блог, пренебрегнах го тия
има-няма 9 месеца... Да си кажа съвсем нескромно – не от липса на идеи и
вдъхновение, ами пусто време не остава... Ей така си напъпват, узряват и
презряват в главата ми свръх умните и интересни въжделения на самобитния ми
мозък и изгниват по мокрите, запустели стърнища на забравата, както би се
изразил един поет… Лошава работа! Поне една домашарка да бях направила от
ферментиралите плодове на въображението си, а то... така зян си отидоха...
Ракията домашарка, между другото, е едно много специално
питие. Особено, когато е приготвена от свежите гроздове на премерено узрялата
ни фантазия. Искам да наблегна тука на думата „премерено”. Защото е много важно
да не избързваш да ги откъснеш зелени или пък да се заплеснеш, да изпуснеш
момента и да ги оставиш да презреят. Значи: в точния момент прилежно ги обираш,
после ги орубваш от ненужности, полегваш ги в една дървена каца, правиш всички
там други свещенодейства (които не са ми много ясни, в интерес на истината) и
накрая точиш и си пийваш, ама така – по малко и мераклийската, с мезе и се
кефиш, ли кефиш...
