Сънят ми си тръгва

Сънят ми се измъква от пребледнялото одеяло.
Все още топъл, полепва по леглото
по захвърлените от изтощение дрехи, по пода
изоставяйки потръпващото ми тяло
да се лута да търси себе си.
Студът ме облазва ненаситно и бързо
поглъща всяка фибра, за лято мечтала
не търси спирки
не подбира пътища
и там, в самотната нощ черно-бяла
където дори мъглата, пълзяща към ъглите
се спира немощна и тръгва обратно
където реалността се блъска челно в съня
като в огледало, чупено вече стократно
там е по-студено от кожата на снощен мъртвец
по-самотно от любов нежелана
по-тъжно от изсъхнало дърво сред зелена гора.
И сънят ми си тръгва, а аз оставам да не сънувам
в три през нощта.

Истина

Нямам сили.
Сламките тежат колкото конски каруци
колове за разпятие в очите на другите
раменете ми се свиват под погребалните звуци
до гробове на гъсеници, нестанали пеперуди.
Зениците ми тихо превръщат се в крематориум
изгарящ ненаситно чуждата критика
опитвам се мъченически да творя история
оставила зелена диря във плиткото
заривала с пръст неродените насекоми
пепел и тор за сплетните на злостните.
Не искам да се крия във фалшиви им заслони
предателски да загърбвам истини прости
не искам да бъда лъжлива девица
заченала непорочно мъртви кумири
а може би не е нужно да сме спасители
може би е достатъчно да бъдем ние.

Пролет

Вървя по изкъртени тротоари сред кабели, положени в плитки гробове, жълти ленти „do not cross“, очертани с тебешир тела на убити котки, ламаринени къщи, под които се крият гълъби, обречени на глад и небето се е спуснало ниско над продънените покриви, до прозорците, почти до вратите на къщите, чиито панти стенат с ръждясал звук. Тихо е като в блато без жаби, самота притиска слепоочията и измамен студ пробива корените на косата ми един по един. Стигам до главната улица. Разляла се е като сива река и чака рибарите да закърпят мрежите си. И докато вървя сред пробити лодки, возещи пробити хора и стискам зелената рецепта, изведнъж забелязвам нещо странно, необичайно, извънредно, омайно, чудно, красиво, необичайно, от което лицето ми се прояснява и от очите ми потичат сълзи на радост и еуфория, а зеленият лист хартия пада и отплува надолу по течението като тъжен удавник. Кестените са се разлистили.

Гората

Гората ме чака примирено.
Ден след ден, нощ след нощ
влагата възкръсва от недрата ѝ, ухаещи на новородено,
на свежа и после умираща трева, на ягоди, на мокри от роса омайничета, на пръст,
от която започва и в която свършва животът.
Гръд, попила в сърцевината си вятър, дъжд, студ, река, слънце, огън.
Над мен - звезди като факли, осветяващи ритуално пътя ми
небе като океан, в който не мога да се удавя
въздух като нож, допрян до изтръпналото ми чело
капки кръв по шията ми - жертвен белег на бягството.
И докато в съня си стъпвам по борови иглички,
босите ми крака се свиват конвулсивно в тишината на стаята
над погледа ми се стрелкат райски птици като шарени копия,
понесли мен на крилете си
със сърце като дюля, също тъй уханно и твърдо
с душа като нар, също тъй кървава и ронлива
с очи като грозде, също тъй опиващи и черни.
И ръцете ми - върбови клонки, вплетени в трънен венец
бедрата ми - лебедови шии, положени на горския мъх
косите ми - диворастящи треви, втъкали детелини и теменужени стръкове...
Гората ме чака примирено.
Оттам ще дойда след раждането си.
Там ще се върна след смъртта си.