Сутрешно

Сумрачно прелиташе утрото

все още венче неразлистило

и една звезда се пропукваше

в отражението на реката избистрено.

Протягаха заострени клони

дърветата оголени към очите ми

проскърцваха зимните им заслони

заровили корените ми в плиткото.

И клепачи насила отварях

подпирах ги неумело с обвързаности

неразгадаеми сънища проговаряха

страхуващи се да останат посърнали.

А светът край мен все настъпваше

с ранно-утринна непоколебимост

свиваше се в юмрук и пробиваше

скелета на житейската жилавост.

И сърцето ми питаше своеволно

докога ще се будя зависима

докога ще потушавам огньове

изпепелили насилствено смисъла.

И в душата ми на самотник тихо е

като стъпките на котка домашна

май няма много смисъл от стихове

щом в сърцето ми все е прашно...

Очакване

Жените стоят на брега и чакат мъжете си.

Босите им крака са заровени в пясъка

сухи пепеляви кичури като изгорели стърнища

залепнали по изострените им от тревога скули.

Вълни давят очите им, слепи от взиране -

две лодки, плаващи една срещу друга

които никога няма да се срещнат

поели изгрева в лоното си и погребали залеза с греблата си.

Тъга извира от пробитите им дъна

и ги залива като ненаситно море

и ръцете им бавно приглаждат омачканите басмени рокли

около жадните им бедра -

огън, облизващ ствол на младо дърво, потушен от сълзи.

Плътта им настръхва от самота и сутрешен хлад

солени пръски полепват по напуканите им устни

ноздрите им потръпват от вятъра като диви животни

алчни за миризмата на плячката си, вдъхвана хиляди пъти

открояваща се сред мириса на прясно уловена риба, пот

крайбрежни кръчми и проститутки.

Аз съм всяка една от тези жени…

Аз съм тяхното жадуване.

Аз съм техните очи, устни, ръце, бедра, ноздри, плът.

Аз съм вечното им упование.

Стоя на брега на съществуването и те чакам да се върнеш.

 

Геометрия

Нощта скимтеше като куче по тротоарите

и звезди издишаха неспокойствие морно

гранитен вятър фучеше със отчаяние

и загръщаше в тленност всичко отдавна сторено -

всички ядно неизречени думи

и умишлено премълчани неистини

напосоки изстреляните куршуми

разкъсващи бронирани сърдечни пристани.

Невъзможни като твърд залък насред лакомия

като Сизифов камък, стоящ на върха

като потънала в езеро водна лилия

като игра на зарове през деня.

И чертаеше вятърът кървави хексагони

върху квадратния площад.

Това бяха моите многоъгълни затвори

това беше моят недантев ад.

Заключила бях там страховете си

очертани в позорен кръг

а ключът остана на шията ми да свети

като нажежен до сърдечно лък.

И знам, че няма безброй варианти

на този прозаично-геометричен случай.

Лъкът ще прободе сърцето ми

или просто ще го отключи.

 

По детски

В този зелен петък слънцето реши да се покаже иззад сюрреалистичните облаци, превзели безсрамно небето и огря плахо Благоевградската мрачина. Благоевград е бая горещ през лятото, но през есента е разкошен, особено когато не е опушен. Слънцето е стеснително, но топли душата, а кестените и липите са жълто-оранжеви бомби. Вървиш и под краката ти хрупат листа. Прилежни хора ги трупат на купчини, но те се пилеят непослушно като малки деца, завихрят се от вятъра и се навират нахално в пътеката, която си си начертал. Играта с купчини есенни листа се равнява по кеф само на играта в преспа сняг, на търкалянето по пролетна ливада и на ония топчета, падащи от не-знам-какво-дърво, дето пукат, като ги настъпиш. Та, вървя си с ръце в джобовете, подсвирквам си и току пред мен - огромна, пухкава, златисто-охрено-кафява купчина листа. Е ся, е ся, викам си, ше се бухна в нея! Хич не ме интересува къде съм, коя съм, защо съм, гледам я и тя ме примамва с мекотата и шаренията си, с планинската си форма и ми шепне шумолейки. Разпервам ръце, засилвам се и се насочвам право към тоя вълшебен юрган, когато чувам:

- Извинете, колко Ви е часът?

Сепвам се и се обръщам, пред мен стои дете втори-трети клас, гледа ме с големи очи, на гърба му има огромна раница, якето му е разгърдено безцеремонно, а под блузата му се подава измъкнат от панталоните потник.

- 12:20 – отговарям му.

- Е, значи има време! – казва ухилен, втурва се край мен и се бухва право в купчината, барабар с раницата.

 

Спомен

Помниш ли

когато слушахме Сезария Евора на плажа

а босите ни стъпала мачкаха остатъците живот

подхвърляни безмилостно на брега на морето?

Слънцето залязваше, а ние изгрявахме

и усмивките ни се стрелкаха в небето като огньове

засенчващи звездите. Помниш ли?

Есента се преструваше на лято

а очите ти се преструваха на езера

докато ние се преструвахме на деца

забравили страха си от тъмното.