Минавам
край един магазин за хранителни стоки. Отпред, на ония високите кръгли масички
седят три девойки с вафли в косите и шум между ушите. Пият кафе с аромат на
дървеници и пушат цигари с мирис на сметище през август. Правя нерешителна
крачка към магазина, с намерение да вляза да си купя бутилка минерална вода. Трите, от които поне едната явно работи вътре, вперват унищожителен поглед в
мен. Усещам мощното магнитно поле на тъмните сили, което ме бута в обратна
посока, но аз, кат един Матросов, се хвърлям право пред картечниците на врага. Девойките не могат да поверват. Седят опулени, а фасовете висят от ярко
начервените им муцки. Eдната става с бързината на куц охлюв, затътря тромави
бутове към касата като през целото време ме гледа с най-големото презрение, на
което е способна. Аз казвам: „Добър ден!“, приветливо кат едно чавдарче, зимам
бутилка вода от фризера и й я подавам. Тя не ми отговаря, сумти, тутка водата с
апарата, аз си я зимам обратно, плащам, казвам още по-ведро: „Благодаря! Довиждане!“ и
бодро излизам. Другите две харпии отвън пускат по една мълния след мен, но аз
успешно ги блокирам със свръх положителното си устройство и си продължавам по
пътя. Една малка персонална победа в голямата битка с простотията.
