Път

Тялото ми е антрацитна мина

душата ми - поле въглищен прах

очите ми са черна водна лилия

устните ми - напукан коралов бряг

косите ми са изсъхнали водорасли

ръцете ми - чуплив стар клонак

дланите ми - на гадания неподвластни 

сърцето ми - осиротял единак

и стъпките ми - минути към дъното

на мътния зелен океан

не искам да ридая по пътя му

за онова, което не ми е дал

не искам да изпращам залези

избелели като стара любов

и по изгрев да посрещам рибарите

с жива плячка

а мрежите им - покров

скрил отчаяно мъртви химери  

издишали огън в предишни дни 

ненужни за другите, но така потребни на мене

така жадувани до алчност мечти

няма да плача

солените сълзи океанът ще размие до атом

предвкусил разпад

няма да прося молекули щастие

не искам даром заслужен свят  

няма да карам въображаеми влакове   

с нула промила топлина в кръвта

ще изтрия часовете, отмерващи дъното

и ще плувам нагоре.

Ще вървя.

Смърт

Есента е преминала апогея си. Пламъците ѝ догарят уморени, лава се стича по страните ѝ, прогаря почернели пътища, лъкатушещи край посивели дървета. Тя простира голи ръце към безплътното небе и не се усмихва. Гибелта ѝ е по-банална от танца на умиращ лебед. Очите сухи от кристализирали сълзи, перли на листна огърлица, търкалящи се по дървесните ѝ скули. Стоя на брега на езерото. Гледам бавната смърт и светът се гъне в умора, вещаеща студ. Ложето на лебеда е празно като утробата на осемдесетгодишна девица. Враните са господари на битието. Накацали са по сухите клони, прилични на изгорели коледни лампи, за които Коледата никога няма да настъпи. Спи, живот! Тежката завеса от сиво кадифе се спуска над сцената. Враните погребват белия лебед в черните си мантии - видими призраци, чийто глас се чува отвъд реалността. Аз оставам да чакам. 122 дни до пролетта.

Страст

Едемската градина е затворена

за плътските желания на Ева

пътуват в неизвестност корабите

робинята на сластолюбието приели

и океанът побесняло мята се

пометнал за пореден път децата си

и кръвна пяна блика от вълните му

промивали лъжите му с остатъци

от вечното безкрайно упование

в единственото сигурно проклятие

че винаги ще има приливи

които да поглъщат страстите

и винаги ще има вятър

нарочно да донася настървението

на този, който пази бреговете

осиротял след Ева и децата ѝ;

очите му - два ненаситни фара в плиткото

показващи пътеката към мрака

и вече мъртви риби във утробата

припяващи във адово стакато;

недей тъгува за Едем, несретнице,

морето ще отвори брода си

и там ще можеш да преминеш гола

закичила в косите си отрови

изгнили водорасли ще се стелят

по земния ти път, прострян в морето

и там ще се превръщат в изумруди

открили целомъдрието на Ева;

недей тъгува за Едем, робиньо…

ще има време да сковеш разпятие

понесло теб на гръб като икона

ще има време да заченеш щастие

потънало на дъното в зародиш

безсрамен плод ще можеш да откъснеш

отключила градината греховна

и после ще пометнеш истини

родила пак в мъртвешки стон амвона

от който ще отричаш земни страсти

ръцете ти ще призовават рая

а щом пресъхне океанът

ще дойде времето да се покаеш.

Предел

Вървя по моста

по лицето ми се стичат сълзи
колкото речни камъни
под мен бучи реката
повлякла непричестени покаяния
над мен тъми небето
сбрало неизвършени грехопадения
пепеляви облаци, пронизващи взора.
Вървя надолу към предела на смирението
от двете му страни - девици в бели роби
ефирни като непорочни души
изографисани иконостаси на безплътните им лица
моминските им тела - прозирни на вятъра
бистрите им погледи - засенчени от тревога.
Аз съм тяхното бъдеще.
Аз съм тяхното минало.
Мен чакат
да застана помежду им
да протегна ръце към едната и да избода очите ѝ
с хищни пръсти на пропаднала светица
да погледна другата и да изпепеля лицето ѝ
с прогарящ дъх на пръстен грях.
Аз съм тяхното спасение.
Слепи мъченици за провидени истини
прогледнали Темиди, незрящи правдата
ще тръгнат за ръце към своята Голгота
наречена „Благочестие“
а аз ще остана на моста
да пазя предела им.