Сутрин,
когато отивам на работа, често засичам в градската градина некаква луда
бабишкера, която води две деца, вероятно внучета, нанекъде. Вероятно на детска
градина. Винаги е намръщена, с дълбоки бръчки на челото и стисната, изкривена
уста, а сивата й твърда коса прилича на разпердушинено лястовиче гнездо. Едното
дете е в количка, на видима възраст 1.5 - 2 годинки, другото, към 2 - 2.5 годишно, обикновено върви до нея.
Момиченца са и не са циганета. По-голямото често се заблейва, навежда се да
разгледа плочките, да си вземе камъче, или просто спира, за да види кой минава
край тях. В тези случаи дъртият кукундрел слага ръце на кръста, започва да
крещи като изоглавена: „Марянооо!
Тръгвай веднага, Марянооо!“ и да го джаса кат
чанта с орехи. Обикновено детето се разплаква и тя го завлича след себе си,
бутайки количката и сипейки клетви.
Днес
Марияна беше вързана през кръста с конопено въже, а другият му край - завързан
за количката. Идеше ми да я удуша там, в градската градина със същото това
въже, след това да имам магическата сила да я изтрия от спомените на тия
несретни деца и от спомените на тая скапана, нещастна държава...
