Помниш ли

Помниш ли вятърните целувки

от които пясък полепваше по устните ни

а солени пръски се оплитаха в косите ни?

Помниш ли слънчевите погледи

от които морето потръпваше

а лятото се скриваше зад дюните?

Помниш ли?

Вятърът е притихнал днес до жилавите храсти

слънцето се лута отвъд хоризонта

а морето отдавна не си тананика

she’s a rainbow…

Отдавна съм мъртва

Отдавна съм мъртва. Снегът е черен.
Отново пада като стара завеса.
Зад избелял плюш - живот непотребен
на продънена сцена в абсурдна пиеса.
Тихо е. Всеки ден умирам до втръсване
и възкръсвам до отмаляло пришествие,
мрачен край след безброй безуспешни вдишвания
на наивна душа, мечтаеща щастие.
Уморена съм от нощите. Птици спрях да сънувам.
Отлетяха на юг от студеното ми живеене.
Само спомен остана в гнездата им да пладнува
като блед предвестник на желано усамотение.
Няма съм като облак. Небето - глухо до жестоко ридание,
кове вопли, тежки като земята.
Не намирам думи за безсмислени оправдания,
нямам жар да топя тишината.
Отдавна съм мъртва. Светът е малък.
Едва побира нищожните ми стремежи.
Не стига, за да катеря отвъд билото.
Дано стигне, за да намеря себе си.

Зелен билет за ада

Имам зелен билет за ада. Важи за всички линии. Магистрален световъртеж, който минава като товарен влак през сърцето ми, улавя в телена мрежа полуделите пеперуди в стомаха ми, обхожда прогнилия ми черен дроб, свива се за кратко под лъжичката и спира рязко в мозъка. Dead end на апокалипсис, разбунил вътрешностите ми. Имам зелен билет за ада. Спирките по пътя са челни сблъсъци с 250км/час, но еърбегът работи. Избухва като дързък облак, надвил слънцето, изправил се с голи гърди срещу самоунищожението, срещу всемогъщия бог Ра и благочестивата му светлина, която пълзи към преизподнята и заплашва да погълне тъмнината с лакомията на триста несподелени любови. Набъбва в лицето ми с едновременната твърдост и мекота на девическа гръд и размазва страха ми с неотстъпчивостта си. Имам зелен билет за ада. Началото на пътя е далече в миналото, когато праисторически жени са оглозгвали сурово месо от костите на осакатените си в битка мъже и са хвърляли остатъците в огъня. Минава през древни замъци, кралски дворове, привидно невинни будоари, откровено непристойни бордеи, влажни подземия, светли стаи, студени килии, железни мостове, пазарища, църкви, барове, кланици и най-обикновени светилища, за да се разбие в мозъка ми с лудостта на стотиците години инерция. Dead end на апокалипсис, сринал света в краката ми и пуснал във водата новия Ноев ковчег, а аз - поела руля. Продавам зелен билет за борда му. Струва един пробит долар и един пропит живот.

Път

Тялото ми е антрацитна мина

душата ми - поле въглищен прах

очите ми са черна водна лилия

устните ми - напукан коралов бряг

косите ми са изсъхнали водорасли

ръцете ми - чуплив стар клонак

дланите ми - на гадания неподвластни 

сърцето ми - осиротял единак

и стъпките ми - минути към дъното

на мътния зелен океан

не искам да ридая по пътя му

за онова, което не ми е дал

не искам да изпращам залези

избелели като стара любов

и по изгрев да посрещам рибарите

с жива плячка

а мрежите им - покров

скрил отчаяно мъртви химери  

издишали огън в предишни дни 

ненужни за другите, но така потребни на мене

така жадувани до алчност мечти

няма да плача

солените сълзи океанът ще размие до атом

предвкусил разпад

няма да прося молекули щастие

не искам даром заслужен свят  

няма да карам въображаеми влакове   

с нула промила топлина в кръвта

ще изтрия часовете, отмерващи дъното

и ще плувам нагоре.

Ще вървя.

Смърт

Есента е преминала апогея си. Пламъците ѝ догарят уморени, лава се стича по страните ѝ, прогаря почернели пътища, лъкатушещи край посивели дървета. Тя простира голи ръце към безплътното небе и не се усмихва. Гибелта ѝ е по-банална от танца на умиращ лебед. Очите сухи от кристализирали сълзи, перли на листна огърлица, търкалящи се по дървесните ѝ скули. Стоя на брега на езерото. Гледам бавната смърт и светът се гъне в умора, вещаеща студ. Ложето на лебеда е празно като утробата на осемдесетгодишна девица. Враните са господари на битието. Накацали са по сухите клони, прилични на изгорели коледни лампи, за които Коледата никога няма да настъпи. Спи, живот! Тежката завеса от сиво кадифе се спуска над сцената. Враните погребват белия лебед в черните си мантии - видими призраци, чийто глас се чува отвъд реалността. Аз оставам да чакам. 122 дни до пролетта.