копнеж

На съседната маса седи двойка на около 60. Тя е добре облечена, слаба, с прическа, но лицето й е изнурено от възрастта и живота, бръчките й личат, торбичките под очите й тъмнеят, а в погледа й има някакъв нереализиран копнеж. Той е облечен доста по-небрежно, има вид на провинциален началник на малък застрахователен офис и обиграната усмивка на сваляч, който е жънал успехи сред жените още от младостта си. Говорят притихнало, нейните очи се стрелкат непрекъснато наоколо, сякаш дебнещи за някаква опасност. Всяка сутрин преди работа са там. Месеци наред. Сервитьорката носи поръчката без думи, те пият кафе и говорят. И след това той престава да идва. Тя отново е там, от своята страна на масата. Добре облечена, слаба, с издайническите белези на похабения си живот под очите и доскорошния копнеж в тях, превърнал се в самосъжаление и неудовлетвореност. Оказал се просто чифт намирисващи, прашни обуща на прага на едно неразумно очакване. Тhe end.

street art

на тротоара

до кофите за боклук

до фасовете

до скъсаните обувки

до босоногото дете

в щайга

вързана със сезал

до саждите

до старите дрехи

до шума

до тъгата

до пластмасовите бутилки

до следите от гуми

до миризмата

дойде вятърът

взе четка и молив със замах

и нарисува

тъжно

разкривено сърце

от улична прах.

утро

в това тихо утро

което прилича 
на кошница с ябълки

до прозореца

а в небето плуват облаци

нереални като минотаври

заключвам фантазиите

в шкафа

завивам спомените

с одеяло

избърсвам съня

от клепачите

и го прибирам

в подгъва на пижамата

за да го досънувам

на другия ден

носталгия

когато в съботния

следобед

стаята е на слънчеви

райета

а музиката се оплита

в щорите

единственото

което разпилява

мислите ми

е носталгията по онези

дни

когато в съботния

следобед

стаята беше на слънчеви

кръгове

а музиката се оплиташе в

смеха ни

и нищо не разпиляваше

мислите ми.