„Пиета”. Последният Ким Ки-дук. Отново невероятен.
Филм-терзание, филм-изкупление, филм-отмъщение, филм-болка. Шокира по неговия
си начин. Разтреперва те вътрешно, разпилява емоциите ти като трохи, изтръскани
от мръсна покривка през прозореца и те оставя да ги събираш със свито сърце и
прехапани устни. „Пиета” е филм, който се помни. Както и всичко на Ким Ки-дук,
между другото. Поне за мен. Пестелив на думи, екшъни или масовки, той залага на
внушения, усещания, чувства. Залага на онази особена атмосфера, която присъства
във всичките му филми. Тя те обгражда като мараня, затваря те в лепкава
прегръдка и те кара да трептиш заедно с нея. Стиска те за гърлото
провокаторски, със сцени на брутално насилие, често само загатнати, а
развитието им оставено на въображението ти. Представя една действителност,
която не ти се иска да виждаш, показва съдби, които не ти се иска да срещаш,
разкрива истини, които не ти се иска да знаеш. Поднесени с натурализъм, който
смущава и насилие, което стряска.
Както винаги, изключителни актьори. Минимална музика.
Шокиращи визии на разпилени животински вътрешности, процеждаща се кръв,
мизерия, потиснатост, безизходица, драма, изнасилване, смърт. Просто Ким
Ки-дук.
Worth every minute of it.
Филмът е носител на наградата „Златният лъв” за 2012г. от
кинофестивала във Венеция.
