Той беше от онази особена порода мъжкари. Гледаше
навъсено-нехайно под смръщените си вежди, което се струваше особено чаровно на
жените. Белег разсичаше дясната му вежда, носейки намек за непоколебим нрав. Не
беше класически красавец. Даже беше по-скоро грозноват. Очите му бяха тъмни
пещери, в които жените потъваха. Косата му беше небрежно разпиляна, никога
пригладена, никога с прическа. И това се струваше особено мъжкарско на жените.
Беше с постоянна двудневна брада. Леко набола, ненатрапчива. Мъжкарска. Беше
висок, но в никакъв случай атлет. Леко прегърбен, слаб, въпреки това
пропорционален. Имаше крайни убеждения и ревностно ги защитаваше. Гледаше
събеседниците си право в очите с пронизващ, черен поглед. Позицията му беше
винаги категорична, нетърпяща възражения. Гръмко се присмиваше на опонентите
си. Смяташе необоснованите им доводи за жалки, а смехотворното им живуркане за
безполезно. Беше умен.
Имаше природен интелект и потенциал, бърза мисъл и нестандартни идеи. Никой не
знаеше с какво се занимава. Това засилваше ореола на загадъчност около
харизматичната му личност. Говореха, че продава дрога, или че върти мафиотски
пари, или тайни тъмни сделки, или в най-прозаичния случай, че има имоти, от
които прибира приличен наем... Каквото и да беше, пари не му липсваха, но той
не го демонстрираше. Или поне не надменно. Небрежният му вид се допълваше от
фини белези на вкус и ненатрапчив лукс.
А жените... жените просто полудяваха в присъствието му.
Колената им се подкосяваха, пулса им се учестяваше, а мозъкът им омекваше. Бяха
готови да разкъсат дрехите си и да се хвърлят
в краката му. За тях той беше ултимативният мъжкар – умен, властен, хладен,
твърд, нестандартен, очарователен, невъзмутим, естествен – без да се напряга,
неустоим – без да се натрапва. Да, съзнаваха, че не е красавец, че тайната му
загадъчност може би пресилено засилва емоционалния им трепет, че не е от онзи
стабилния, семеен тип мъже, който би им осигурил спокойствие и домашен уют и
въпреки това биха загърбили всичко само след един негов жест. И не малко го
правеха. Той обичаше жените, но не влагаше особени чувства. Те, обаче,
изгаряха. Беше невъзможно да му се отдадат само половинчато. Пламтяха с гореща
страст и влудяващи емоции, които изгаряха разсъдъка им и те се потапяха
необуздано в неговата диаболична същност, в трептящата мараня на сексуалността,
която го обгръщаше, в огнения дъх на тестостеронната му стихия. Той не
задържаше жена за дълго. Като истински Луцифер изсмукваше душите им и ги
захвърляше на бунището за емоционални отпадъци.
Един ден се появи тя. Да, беше красива. Той не би
погледнал жена, която не е красива. Плуваше във въздуха. В движенията й имаше
нежно изящество и естествена грация. Меките черти на изключителното й лице
спираха дъха. Имаше блестящи очи, които милваха и изгаряха едновременно. Жените
изпищяха, когато я зърнаха. Разбраха поражението си, но го приеха безропотно.
Все пак, тя го заслужаваше.
Срещата им беше титаничен сблъсък на две мълнии. Един
поглед бе достатъчен, за да разберат безсмислието на отрицанието или съпротивата
на тази връзка. Предвидима и неизбежна. Жените стояха притихнали и чакаха. Те
го познаваха и им беше ясно, че въпреки фатализма, с нея няма да бъде много
по-различно. Обикаляха като лешояди край бунището и чакаха изхвърлената й душа.
Но тя не идваше. Душата я нямаше. Жените зашушукаха помежду си. Не, беше твърде
сапунено той да се влюби в нея. След толкова време и толкова жени! Та той е
истински мъжкар, той не се влюбва – повтаряха те, всяка стаила надеждата, че
всъщност тя ще бъде онази, която ще отключи любовната непостижимост и ще
размекне коравата черупка. Всеки има сърце – въздишаха тайно на себе си – а
всяко сърце е подвластно на истинската любов…
И тогава той изчезна. Един ден просто се изпари. Тя
остана. Появяваше се в сивотата на замрелия град като плуваща сянка и бързо се
скриваше в убежището на прикритата си тайнственост. А него го нямаше. Жените
отново зашушукаха. „Той е избягал”, казаха те. „Не, не е възможно, та той е
мъжкар... не би избягал от някаква си жена”, сами оборваха неумелите си
обвинения след това. Времето минаваше, а него продължаваше да го няма. Жените
изпаднаха в истерия. Съчиняваха сценарии за жестоко убийство или отвличане,
което тя беше извършила или най-малкото организирала. Тя не разговаряше с тях.
Подминаваше ги като изящен лист, носен от вятъра.
В деня, в който той се появи отново, градът беше застинал
в гореща следобедна мараня. Той изплува от жълтия хоризонт, никой не разбра от
коя посока дойде, сякаш се спусна от небето. Жените отново изпищяха, сподавено.
Той крачеше в собственото си мизерно себеотрицание, приведен, малодушен,
боязлив. Тя крачеше до него. Минаха през града невъзмутимо – той, стъпквайки
хладнокръвието си в уличната прах и тя, с вдигната глава, без да поглежда
встрани. Обходиха града бавно, той подуши познатите места като куче, щастливо
да открие старата си маркировка сред наслоените нови миризми. Не погледна
жените.
А те... те полудяха от гняв. Къде беше отишъл
безстрастния, самоуверен, напет мъжкар? Тя беше унищожила вечния им копнеж.
Беше смачкала идола на фантазиите им, обекта на скритите им пориви, пантеона на
божественото им откровение. Искаха да я удушат с алчните си ръце и да я заровят
в страстното бунище на безмилостната си ярост. Измислиха нови истории за
нарочно умопомрачение, предизвикано от неизвестни билета, които тя беше
объркала в коварната делва на ревнивата си непоносимост. Крояха планове да си
го върнат обратно, изпратиха му най-съблазнителните измежду тях, но нито един
от замислите им не успя. Той не ги поглеждаше.
Лека полека, страстите се охладиха, жените проумяха
невъзможното и спряха сплетните си. Той и тя продължиха бавните си разходки.
Той, стъпквайки хладнокръвието си в уличната прах и тя, с вдигната глава, без
да поглежда встрани. Времето минаваше. Годините постепенно го приведоха съвсем
и той креташе едва, подпрял овехтялото си тяло на бастун, а тя продължаваше да
върви до него с вдигната глава. Не поглеждаше встрани. Само тя знаеше какво й
костваше да изсмуче душата му.
