social realism

17:00... finally... Скачаш и хукваш, бързаш да не ти подвикне някой в коридора: ”May I ask a question on the insurance plan…?”, слушалки в ушите - ”System of a down”, сакото от химическо, фини пръски, мъгла или дъжд? ”She’s Like Heroin”, ”Old School Hollywood”, “Lonely Day”… пазарището, магазина, home at last. Посрещат те зелените стени, ученическите истории на 5А клас, Kurosawa и Bobby Marley на зелен фон, дрехите в пералнята, дрехите в сушилнята, дрехите по столовете, морската праска, щастлива, че сме там, опитваща се да прегризе решетките на затвора си, взимам я, тя се сгушва, колко малко наистина й трябва да е щастлива... трима души в лодката без да броим прасето... всеки с разностранни интереси, в стаята си, в бърз стремеж да навакса малките удоволствия, пропуснати през деня... музика, китара, книга, интернет, писане, телевизия, sims3... суетене около печката, dinner time everybody... суетене около мивката, bed time Jina... 21:30… finally... сядаш на дивана, водка с грейпфрут, прожекторът примигва в нетърпеливо очакване, каква кино вечер tonight? Comedy, Kurosawa, social realism, drama…?... Nice… Bed time, everybody...

зелено

Стените в хола ни са зелени. Като нас. Младост, попила свежестта на съзряването и постоянството на борова гора. Цвят спокойствие. Не дразни, не натрапва, не гони. Прегръща. Цвят оптимизъм. Не потиска, не разплаква. Усмихва се. Гледа напред. Зеленият път сред полето от ежедневности. Загръща в успокояващия си плащ и скрива мрачните усещания. Попива сълзите, тъгата. А слънцето отразява. Обратно към нас. Стопля душите и омекотява резките думи. Изтрива вчерашната горчилка, а утрешния ден потапя в нетърпение. Не протестира срещу Bobby Marley, the movies, Sex Pistols забучени право в сърцевината му. Даже напротив. Прегръща и тях с приветлива радушност, нали са наши приятели... А останалите образи приема с любопитство и академичен интерес. Въпреки лудешкото си внушение, не е незрял, нито неразумен. Носи премерения баланс между непредвидимите останки от младежкото ни непокорство и умерената праволинейност на реалната възраст, подпряла се на прага. Вечен цвят. Зелено. Ей го там, зад мен...

The Man Who Loved Yngve (2008), Stian Kristiansen

Една страхотно разказана и перфектно изиграна младежка история – забавна, непринудена, обикновена, но и изненадваща. Протяга ти ръка и те прегръща приятелски в атмосферата на 80-те с готина музика, небрежни хлапета, капачки на ревера, любов, приятелство. Не натоварва с присъствието си, даже напротив – отпуска те в премерения си ритъм, но в същото време те кара да се замислиш за простите човешки взаимоотношения и неочакваните емоционални обрати, които понякога разклащат света ни.

Група момчета в страни от mainstream-a намират общ език в музиката. Заформят любителска пънк-рок група, срещат се, свирят, смеят се, говорят... Приятелството им се развива сред ученическата любов на едното момче (Jarle) с дълго преследваното и мечтано момиче (Cathrine), сред проблемите на обикновения живот в обикновения малък норвежки град, където всеки кара колело. Уж стандартна ученическа история – бира, купон, мери джейн for the first time… Докато Jarle не среща Yngve – новото момче. Нежно и красиво по момичешки, неочаквано с предпочитанията си към синт-попа и тениса. Jarle открива едно различно измерение на чувството любов. Необяснимо привличане, което притъпява останалите емоции и го тласка в свят, където музиката и прическите са различни. Нашите симпатии към Jarle с небрежната оранжева коса си остават, а тази нестандартна любов не дразни. Поднесена е съвсем плахо, каквито са и чувствата на двете момчета и ни кара да прехапем устни от предусещането за евентуалната развръзка. Като всяка истинска любов, и тази носи разрушителна сила в себе си и за съжаление срива основите на приятелството, любовта и групата. Оставя отпечатък върху крехкия младежки свят. А нима може да бъде другояче...?