Данчо

Час, ден, седмица, месец, сезон

един след един

вървят шумно по отъпканата пътека

завлачили радости, скърби, неволи житейски

съдби човешки, изстрадани, тежки

отчайващи и непоносими

или кротки, тихи, едва доловими...

съдби човешки

Но истински, дишащи, живи.

Тебе, приятелю, те повалиха по средата на тази пътека

ти, който не вървеше полека

а тичаше с вятъра и летеше с орлите

грееше със слънцето и светеше със звездите

тебе, приятелю, те повалиха рано от тази пътека

тебе – Човека

Момчето, което не искаше да повярва в лъжата

отказваше да се крие, да върви пипнешком в тъмнината

и крачеше смело, без лицемерие, без злост, без уплаха,   

горд в честността, сигурен във успеха

И те завидяха.

На тебе – Човека.

Час, ден, седмица, месец, сезон.

един след един

ние вървим по отъпканата пътека

завлачили истини – изстрадани, тежки

отчайващи и непоносими

затлачили душите ни, притиснали порива ни

сграбчили сърцата раними...

Ние, приятелю, нямаме изход

ще извървим докрай тази неизменна пътека

всеки приел съдбата си – дали тежка, дали лека...

но знай, че там, дълбоко в сърцата си, в печал, безутешно

ние винаги ще носим тебе – Човека...

рибите

безгласни, безсилни, безмозъчни, безсърдечни

оцъклили бездушни очи, безчовечни

хриптейки за въздух

проклели съдбата

да бъдат основно, с гарнитура - салата

чадърите

изкорубени

с раздърпани рокли и неприлично разголени спици

непокорни по дух

разнообразни по вид

немирни, но с лица умити

дъжд, вятър и студ посрещат неизменно кораво

фасади остъргват с озъбени обръчи

в спор за тротоарно право

и пак тръгват...

нищо, че на един крак само...

I'm a Cyborg, But That's OK (2006), Chan-wook Park

Отдавна не съм правила кино-преглед, но “I’m a Cyborg, But That’s OK” на корейския режисьор Парк Чен-Уок просто си заслужава човек да загърби нескончаемата домакинска работа (пуста да опустее!) и да седне да напише два реда, ей така, за да се отърси от емоцията и да запечата удоволствието. Невероятно изобретателен, симпатичен, ексцентричен, и тъжен и весел, провокиращ и неочакван филм, който гледаш с едва удържаното, сподавено въодушевление на откривател, попаднал на скъпоценна находка в тайна пещера. Насладата, която ми доставя, ме кара да потривам вътрешно ръце в истинска еуфория от тази така шантава история, от невероятните образи, страхотната игра, перфектните и детайлни кадри. Не случайна е репутацията на Парк Чен-Уок, а и останалите му филми, между другото, са също тотално залепващи, но по съвсем различен начин от този. Няма да разказвам подробно историята. За такъв филм, тя би трябвало да е изненада за зрителя, за да бъде пълноценно усещането. Ще кажа само, че става дума за лабилна човешка психика, сринала се пред обстоятелствата, за странни човешки съдби, отритнати и неразбрани, за изкривен свят, на моменти изглеждащ откачено праволинеен и разбира се, за вечната, истинска, чиста любов, така нестандартна в един свят на безумци. Тук трябва да отбележа че принципно, азиатското разбиране за нестандартност отива поне на девет преки от конвенционалното, досадно американско такова, изритвайки го някъде в задния двор на качественото съвременно кино. Въобще... не мога да не изразя въодушевлението и респекта си към корейското кино като цяло. Последната година с огромно удоволствие и след много внимателен, детайлен и обоснован подбор на Ивайло, изгледахме една качествена купчина корейски филми на изключителни корейски режисьори и отдавна сме оставили плоското американско кино да си се въргаля необезпокоявано там в задния двор (където, така или иначе е от 30-тина години). За нас, на този етап, с киното трябва не само да изживеем насладата от приятно прекарано време, но то да донесе и нещо различно и ново, изобретателно, мислещо, показващо стари истини по нов начин, разкриващо неизменни, познати емоции в неподозирани кадри и най-вече, оставило следа. Оставило мисъл. Философия. Безсънни мигове. Това е. Гледайте филма, ако искате, разбира се. Не е канонична ода за велики герои, нито протяжна любовна драма, нито повърхностна, забавна комедия. Просто една шантава, симпатично откачена история. Ако трябва да се определи с една дума, за мен това е ‘bizzare’.

За Данчо...

Данчо Динов беше необикновено момче. Защото беше честен и добър. А такива вече са рядкост. Защото беше умен. Защото беше идеалист, който вярва в справедливостта. Защото беше гениален математик. И химик. Имаше златни медали. Беше истински приятел. Беше позитивен човек. Най-много беше Човек. Беше...

Данчо, това необикновено момче, беше покосено от обикновена съдба. Тук, в тази държава, да бъдеш разстрелян на улицата като мърляво псе, вече е нещо съвсем обикновено. Ако случайно куршумите те пропуснат, ще бъдеш изяден от глутница кучета. Това се случва вчера, онзи ден, утре... И такива човеци - като Данчо, така необикновени, така оригинални и гениални, са измити в канавката с помията на деня, избълвана от продажни медии, изкрещяна от илитерати и дебили в интернет форуми, изказана авторитетно от мазни чиновници, залостени в сигурни офиси... Тази помия се смеси с кръвта на нашия другар. За да оправдае едни други дебили, стреснати от гениалността му, скърцащи със зъби заради лекотата, с която той успя да постигне непостижимото.

Данчо Динов се опита да живее нормално в ненормална държава. И беше застрелян за това. И за да не пречи. Едно необикновено момче, което застана на пътя на обикновените престъпници. Те още газят в кръвта му, смесена с онази помия. Те са недосегаеми. Докато не ги застигне същата съдба, застигнала него...

А всички, които познаваха Данчо, знаят колко добро, усмихнато и честно момче беше... И ще остане такъв завинаги в сърцата ни...