he is back

Акордеонистът се върна. Видях го пред мен, докато влизах в сградата, изкипрен със сламена шапка с широка периферия, две чанти и акордеон през рамо. Седна на старото си място под офиса. Засвири отривисто и арогантно, без увертюри и помотаване, все едно не е отсъствал цяло лято, а закачливите мелодии заподскачаха по перваза и се впуснаха в кръшно хоро из офиса. Шътнах им да престанат, но те не ме забелязаха. Затропаха по лакирания паркет, заподскачаха върху принтера и игриво се завъртяха около металните шкафове за файлиране. Кактусите надигнаха глави, накокошинили бодлите си. Протегнаха се да закачат пъргавата мелодия в мрежата си и да я запокитят през прозореца. Шътнах и на тях. Не обичам своеволията. Продължих високомерно да тракам думи и цифри на компютъра, симулирайки пренебрежение, а отвън услужливо се разнесе „Елена, Елена, дете на дивата пустиня…“

на кръчма

Ходихме да обядваме в долна, мръсна кръчма. Натресохме се на възрастна двойка баба и дядо, които седяха сами на голяма маса и току дояждаха шкембе чорбата си като бършеха мазни устни с евтини, прокъсани салфетки. След малко им донесоха и по две кебапчета с гарнитура пържени картофи и те ги изядоха съсредоточено, късайки големи залци хляб и ръсейки безразборно трохи по дървената маса. Сервитьорът, към 115 килограмов индивид с лъснали от мръсотия, възтеснички панталони и увиснало сервитьорско елече, припкаше между масите като младо яре и на всяко минаване край нас вадеше от някъде забавни закачки и ги подхвърляше сред остатъците от хляб и мръсни чинии. Бабата и дядото се изсулиха без довиждане, а ние продължихме да ядем мълчаливо, усмихвайки се снизходително на нелепите му шеги: „Знаете ли как е на сръбски пуша електронна цигара? Лапам фазомера“. „Сметката ли? Сега, сега, ох, музика за ушите ми!“ Изпрати ни тържествено, с идиотска физиономия и лек поклон, докато подвикваше на клиентите по съседните маси: „Момент, бе, момент, аз да не съм бънджи ластик!“