Зимни чувства

Сибирският вятър търкаля замръзналите ми мисли надолу по улицата. Вкочанени емоции, изтръпнали думи, ледени въжделения. Зимата притиска душата ми в щипеща прегръдка, заключва я в хладилник втора употреба. Чувствата ми стават кубчета лед. Нужни са пламтящи фойерверки, за да ги разтопят. Изливам им водка с грейпфрут и едно лимонче. Оу, йе. Кубчетата не лепнат. Стават гладки и прозрачни като стъкло. Ако бях уловила една муха вътре, щеше да напомня на ония бръмбари в кехлибарен затвор. Сега напомня на празно кубче лед, чиято муха е отлетяла. Изливам още една водка с грейпфрут. И едно лимонче. Кубчетата прокапват. Кап-кап... образуват малка локва от размекнати емоции, проточващи се във фина вада по вените на душата ми. Вятърът потръпва. Вкочанените ми крайници се наслаждават на прииждащото затопляне. Жар. Блещукаща, гореща. Локвата се разраства, разстила, плъпва като настъпващо утро към изтръпналите неврони на замръзналото ми съществуване (Терминаторът 1). Неумолим прилив, воден от своята любовна луна. Когато и последната капка достигне върха и на последния ми пръст, зимните чувства се пропукват като леда на гигантско заледено езеро, което разцепва заскрежената атмосфера с грохота на строшения си лед. Пролет е. Хубаво е да си влюбен. Така лесно гониш зимата.

капачки

Ей тука едни уникални неща,

дето автентичните меломани и разбирачи могат да оценят. Капачките, за които мечтаехме като прохождащи, а по-късно – подтичващи хеви метъли, ама в ония времена, от къде? Дълбока завист за всяка непритежавана капачка на Металика, изкипрена на чужди дънкови якета. Ей ги на сега... всичко, което си пожелаеш... back to the old days… мания, трепет, лудост, страст, до екстремизъм. Искам ги всичките, нищо, че нося ризи (а в антиконформистки дни – и вратовръзки). Имам си едно запазено късче на официалните дрехи за такива разни артефакти, които да сочат с пръст убежденията ми. Depeche Mode, Metallica, Paradise Lost… pined there, close to my heart.

Inglourious Bullshit, Quentin Tarantino

Тия “копилета” направо ме смазаха от скука. Айде, Тарантино, нема нужда. Безотговорно мързелив опит да напомниш за себе си. Aма, не защото невроните ти вибрират от напрежение и искат да избълват дифузията на бясно удрящите се една в друга идеи, а ти - гризящ ноктите си от невъзможност да облечеш всяка една Сега! На момента! Къде ми е шибаното палто, по дяволите!... Tц. Седиш си самодоволно ухилен, ей там, на задния ред и си пафкаш цигара. Ехоо, нали помните, аз съм оня авангарден, небрежно-готин, интелигентен тип, който подреди звездите на небосклона на обратно и накара псевдо-разбирачите да разсъждават върху екзистенциалността на вагината на Мадона.

Протяжно действие, като вой на цигулка от третия етаж. Насилие над гладните ни души, специално остъргани от преднамереност и research in advance и опаковани в дъждобрани, за да останат сухи от подозрителни коментари и субективни умозрения; чакащи like a virgin и в крайна сметка - останали си празни като кош за пране в банята с три парцала на дъното, попили миризмата на ежедневната баналност.

Диалози ала „за София през Пловдив” (идвайки от Благоевград, все пак) както казваше една учителка по математика на времето (мир на праха й). Ама едни моабети - далечни и обиколни, но за сметка на това пък - съвсем предвидими. Нищо общо с Pulp Fiction and Reservoir Dogs.

Брад Пит – мъка...Защо, бе човек?

Привидна борба с клишетата (този път и евреите са жестоки!), ама в такъв нескопосан напън за натуралитет, че направо да се разхилиш. И си се хилиш.

Ама то френски, то немски, то английски... брей, че интелект, да хващаш тънкостите на всеки език и така фино да гъделичкаш опуления американски зрител под брадичката, че да не вземе да му падне случайно ченето на пода на киносалона сред пуканките и разлятата кока кола.

Само едно мога да кажа: напън. От страна на сценаристи, актьори, Тарантино. Ама всички изглеждат като да се напъват в театрално представление на некаква кошмарно скапана сцена с мощно недружелюбна публика.

Тарантино, след има-няма 15 години, да ‘земеш да си легнеш вече. Аз го направих преди да дочакам края на това изтезание.

след мъглата

когато слънцето остърже мъглата

от тротоарите и фасадите

и я захвърли зад хълма

поглеждам през прозореца

виждам

градът не играе на криеница

пак е там

дошъл е от небитието

пие обедно ежедневие

пуши дърва и въглища

танцува автомобилна полка.

Пак е там.

мъгла

когато блоковете затънат в мъгла

на повърхността се озъртат

само антените

търсещи градската глъч

улавят бяла диря

от свъсени погледи

над вълнени шалове през носа

и глух лай

от кофите за боклук

колите плуват

газейки светлините си

а перките на климатиците

пъдят пушека

в реалност на 33 оборота