Снощи
гледахме Mario
Monicelli’s “I compagni” (The Organizer), 1963, с Marcello Mastroianni. Борбата на
работниците в една текстилна фабрика в малко италианско градче за по-нормални
условия на труд. Борба за 13-часов, вместо 14-часов работен ден. Борба за чисто
физическо оцеляване на хора, които ядат по парче сух хляб и чиния постна супа
на ден. Живеят в студени, голи дупки, наречени "жилища", където стаите са
отделени с прокъсани завеси, а водата за миене замръзва в очуканите легени.
Хора, на които машините във фабриката откъсват ръцете, защото са задрямали от
преумора и чиито деца работят пак там от 7-годишни, за да помагат с прехраната.
Такава ми ти черно-бяла, мрачна история. Та, тези хора успяха да се организират
и да обявят бунт срещу собствениците. Стачка. Лишиха се от мизерното си парче
хляб, за да се борят за нормален живот. Гледах филма и мислех за KLETA MAJKA
BALGARIQ. За сегашния бунт за по-добър живот. И ми стана тъжно, защото ми се
стори, че тук навън ще излязат всички, когато наистина няма какво да ядат. И
стане въпрос на оцеляване. Когато децата им започнат да мизерстват по улиците,
а водата в жилищата им започне да замръзва в легените. И сега, когато животът
на една голяма част от хората е плосък като Горнотракийската низина, но с покрив
над главата и хляб, лютеница и кренвирши за обяд, те продължават да гледат bTV,
да слушат Преслава и да се радват на новогодишната програма на Славе Трифонов в
алкохолен и умствен делириум. И бунтът минава под прозорците им като ехо от
друг свят, който е непонятен, но който биха приели, въпреки всичко, ако е
поднесен даром. Само че в този живот няма нищо даром. За всичко се плаща.
