Кестен

Слънцето напича, прогаря като озверял огън обвивките ни, разсъхнали се до чуплива старост и шиба и без това залинелия ни ентусиазъм. Вървя по размекнатите улици под горещия похлупак и разглеждам кестеновите дървета. Само те ми дават сянка и надежда. Достолепни са и непоколебими като вечна статуя на герой, оцелял във всичките идиотски протуберанси през годините и вперил хладната си мраморна снага в небето. Широката им корона успокоява, разперените им листа милват. Особена, благородна човешка порода са това кестеновите дървета. Носят човешки имена и пазят хорските тайни в бодливите си черупки. Наесен отварят хранилищата, натежали от прегрешения, и ги мятат по главите на грешниците, за да им напомнят какви са ги вършили през годината. Най-деликатното опрощение от свещеник, който не укорява и не търси вина. Просто те шибва с кестен в главата, за да не забравяш непреходността на простите житейски ценности.

Моето кестеново дърво се казваше Христо. Беше старо, огромно и жилаво. Живееше на нашата улица, до своите приятелки, старите къщи, разтворили свойски пердетата си за него, без свян от кроткия живот вътре. Шумолеше примамливо с гъстата си корона и събираше под дебелата си сянка всички деца от махалата. Любимо място за срещи, глъч и игри, за откраднати набързо целувки, за детски плач и смях до изнемога. Знаеше всичките ми тайни. Всяко лято ги погребвах една по една в градината в задния ни двор – кестен, детелина и цветно мънисто в спомен, запечатан под стъкло. И често разравях пръстта ненаситно, любопитна от трансформацията под стъкленото око, копнееща да надникна в загадъчния му задгробен живот, отвъд земното и известното. Понякога успявах. И попадах в свят, който все още не смея да опиша. След това пораснах. Градската управа събори родната ми къща, затрупа спомените под останки от скелета и тухли, а Христо посече, за да строи булевард и правоъгълни железобетонни кооперации. Оттогава търся новия си кестен. Ще го кръстя Найден.

Морето

Морето се гъне под изгарящите лъчи на слънцето, приижда неумолимо и тръпнещо, поглъща пясъка, размива детските стъпки и следите от голи тела и се отдръпва засрамено от ненаситността си. Тук няма чайки. Особената тишината на небето, смущавана единствено от плахи облаци и сенки на случайно преминаващи лодки, носи внезапно успокоение. Хората са мудни и сластни като петмез по шията на девойка. Бавно почистват пясъка от затоплените си бедра, примижавайки срещу слънцето, облизват солените си устни и търсят опипом хладината на потни бирени бутилки. Жени, огромни като бели хълмове, загубили хоризонта си, минават схванато пред дремещите погледи на лежащите, потапят се бавно в приласкаващата ги вода, в която се чувстват леки и ефирни и бавно се връщат обратно. Тук никой не е чужд на морето. Еднакво дружелюбно е то към всяка форма и възраст плът, към всеки тип и цвят кожа, към всеки вид допир. И по неподражаем, особен начин, характерен само и единствено за него, признаващо самоволно собствената си сила и слабост, собствената си неповторимост и изключителност, вечно, титанично, самотно, морето приютява всички. Тук няма различни.

Утро

Шумно е утрото. Не прощава на кротко дишащите с полуотворени усти спящи, на едва полюшващите се прозирни завеси по наплютите от мухи прозорци, на вяло накацалите по бледожълтите стени комари, на прокрадващите се в жегата сънища, пропъждани нахално от сутрешното развиделяване. Шумно е утрото. Носи ехото от плачещо бебе и ядния глас на баща му, разтреперания глас на майка му, блъскащ се в стените и отскачащ навън, за да се разпилее в десетки гневни звуци по паважа, смущаващи наскорошния изгрев. Идва боклукчийската кола и раздира безсрамно измамната тишина с тежко бучащите си мотори и грохота от изсипващи се в търбуха ѝ остатъци от предишния ден и отминава, за да безпокои нечие чуждо спокойствие. Шумно е утрото. Към входа на църквата, по пътеката, едва забележима сред хаотично полегналата във всички посоки суха трева, върви млада жена. Облечена е в черни дрехи, на главата си е вързала черна забрадка, която ѝ придава вид на преждевременно остаряла светица, в ръката си държи кошница, покрита с избеляла кърпа. Прилича на стара сицилианка, понесла на плещите си вековната мъка на стотици майки, напразно очакващи мъжете си, погребващи синовете си, утешаващи снахите си. Навела е поглед към твърдата земя, напълно недосегаема за околния свят. И там, в средата на пътеката, сутрешната градска глъч изведнъж затихва и с мощен, пронизителен звук забива църковната камбана. Избухва като гигантски гейзер високо над другите шумове, заглушава всяка мисъл, привежда ниско разперените клони на палмите, притиска сънените гласове на внезапно пробудените хора, завърта в тих водовъртеж лъчите на ранното слънце и ги притаява в сивата трева. Жената се спира за миг, прекръства се и продължава към портата. Цикадите запяват последната си песен. Тихо е утрото...

Балкантон

Още в 9 часа вечерта ги предупредих, че в оня така наречен „пиано бар“ пускат СлавE Трифонов. Казах им. Ма те - не, та не! Бе, това било пиано бар, бе, алооо, па то и без тва нямало къде да се отиде. Ма сичко друго било чалготеки, бе, алоо. Ок. Айде, да видим тогаз, рекох им и се спуснахме по некакви стълби към дванаесе посред нощ. Попаднах в стая с вида и размера на кашон за пренос на средно голяма мебел. Навъртяхме се около една маса и се огледах притеснено наоколо. Ебаси хората, чуек. Четиресе и кусур години живея в тоя град, кьорав познат не видях. Хем около моята възраст бяха повечето. Подозрителни, странни физиономии, мъже с възтеснички ризи на цветенца, втъкнати във възтеснички панталони и жени в еуфорични тоалети. Веселие и щастие на песните на Кичка Бодурова и кавърите на Ал Бано и Ромина. Леко позадрямах, че възрастничка съм веке, когато шаааааааат! Земи тоя СлавЕ Трифонов у главата, да не ми се правиш много-много. Казах им. Ма те - не, та не! И тогава, мили преатели, аз, моя милост и майселф станахме свидетели на събитие, за което само сме слушали разкази и легенди, предавани от уста на уста и от ютуб канал на ютуб канал, а именно - сакралния акт по хвърляне на салфетки. Наречете ме проста, но аз, лично, този ритуал не го разбирам. Не разбирам какво отъждествява, не разбирам защо се прави, не разбирам каква наслада носи, каква символика, каква радост, защото несъмнено носи някаква радост, съдейки по външното изражение на приносителите и хврълячите на този хартиен артефакт. А може би няма никакъв смисъл. Може би некакъв пиян един ден е изпуснал салфетка на пода, после хаотично е взел няколко нови, но понеже е бил пиян е изпуснал и тях и така нататък, докато се е зародила любовта към салфетките и хвърлянето им по земята. Сигурна съм че вие, моите високо интелигентни преатели, никога не сте биле свидетели на този така популярен и безсмислен акт, затова ще ви разкажа как протича. Мъж с вид на аграрен работник на сватба или охранител в аграрно стопанство на сватба хваща наръч салфетки в ръка. Предизвиква вниманието върху себе си посредством свирене с пръсти, подвикване и размахване на ръце, за да не идат зян усилието и салфетките, сепаг и повеке хора да го видят. После се засилва и с кръгообразно движение мята наръча във въздуха. Десетки бели салфетки се посипват тъжно по главите на екзалтираната тълпа като перушина от умрели бели гълъби. Хората се радват. Салфетките падат по пода и танцуващите ги стъпкват, а когато тръгнат до тоалетна с леко зигзагообразна походка, ги влачат след себе си, полепнали по подметките на заострените си обуща. Това се повтаря няколко пъти. Това е. Нищо сакрално на пръв поглед, но може би само ние така си мислим. Може би дълбоко в този обред е втъкано преклонението към канонизираната светица на салфетките Света Великомъченица Салфетница. Или нещо още по-дълбоко, известно само на масоните, тамплиерите и аграрните работници. Кой знае, кой знае….