неделя

в топлия скут на неделята

сред ухание на меденки

и намеци за дъжд

зарязвам тъгата в постелята

и се засмивам така - изведнъж

щастлива от усмивките детски

от погледите, пълни с копнеж

от музиката, начертала поетики

оплела настроението ни надлъж

усукала го през призми-еклектики

нашарила го като езерен скреж

и в ден, наглед монотонен

танцуваме валс нешаблонен

и глътка любов ни застига -

неделята, в която слушаме

Morcheeba.

хобит: битката на трите майки

Наскоро се сблъсках с група жени от местния "хайлайф" - свински пачи с високопарни претенции за телешка шкембе чорба, които ме наведоха на мисълта, че тегавината на живота се изразява и в това да съумееш да останеш куул в кризисна ситуация. Това пък ми напомни за една случка от преди време в градската градина с посестрима на пачите, която беше решила, че площадката съществува само и единствено заради нея и детето й - пълно келеме, между другото. Въпросната особа нахлу сред нас - плебеите, гордо, развяла разкошни екстеншъни тип "локумени вафли" и тоалет със златни бордюрчета и седна на една пейка, пуфтейки с  досада от раята наоколо. Келемето се впусна веднага кат един Чингиз Хан към пързалката и с ръгане, крещене, ритане и прочее умели похвати успя да се нареди пръв и да стане тартор на мястото. През това време височайшата му майка говореше по телефона с мелодраматично въртене на очи, цупене на устни и кръстосване на крака - лев връз десен и десен връз лев в една непрестанна плетеница. По едно време възникна конфликт между келемето и друго дете. Тук искам само да вметна, че най-популярният артефакт на една детска площадка е люлката. Пред това елементарно изобретение на човешкия род ежедневно се разиграват драми и комедии, придружени от ревове, разправии, молби, увещания, шамари и други забавни елементи от същината на един театър. Бе, там просто винаги има опашки и стриктно се пази ред и времетраене, защото всички деца умират да се люлеят, по неизвестни за мен причини. Не мога да разбера как не ги хваща морска болест, не им се обръща коремът с позиви за повръщане и как успяват да се радват така непреднамерено на това лашкане напред-назад. Както и да е. Конфликтът се разрази, тъй като келемето пререди друго дете. Дат симпъл. Онова нададе вой на заклано прасе, обикалящо двора с нож между плешките. Майка му изскочи от засада и викна:
- Какво става тука, бе, какво става тука?!?
Услужлива бабичка от съседната пейка веднага изпя:
- Е това момченце го пререди на люлката - и посочи престъпника със закривен от артрита, кокалест показалец.
- Ти защо се пререждаш, бе, ти защо се пререждаш?!? – грачещо запита пак два пъти за по-сигурно майката и се огледа бойно за ответен удар. Той не закъсня, разбира се. Царицата на вафлите изведнъж пусна телефона в чантата си както си говореше и кат една тигрица се впусна към люлката на два скока. Само да вметна, че през това време келемето вече се е покачило и си се люлее харабийската без да му пука грам за скандала.
- Какво искате госпожо? Той си беше на ред! - заявява майка му най-безочливо и застава до люлката да брани изчадието.

Тук вече се разразява скандал с лудо крещене, пикантни епитети, страховити физиономии и размахани ръце, придружени от слюнка, хвърчаща от разкривени устни. Останалите присъстващи са се присламчили зад храстите да наблюдават, но все пак на безопасно разстояние и обръщат глави налево-надесно кат метрономи. Ситуацията изглежда патова и без изгледи за разрешаване, защото нито келемето има намерение да слезе от люлката, нито другото - да спре да пищи кат изоглавено. Тогава се появява кралицата на куул-а. Майка с очевидни психически проблеми, която без предисловия, без излишни драми и приказки отива право към люлката с бързи, решителни крачки и пред втрещените погледи на всички участници и зрители грабва келемето и го сваля. После вдига собственото си дете и го слага на люлката. Това, което последва може да бъде разказано и филмирано само от Питър Джаксън в серия номер 4 „Хобит: Битката на трите майки“.

йорданов ден

Има един чужбинец тука и ми разправя веднъж как преди неколко години работел с "Корпуса на мира" в един китен подбалкански град. Един ден дошел хазаинът и му рекъл:
- След два дена ше има много български празник. Традиция наша голема, цело село се сбира, снимат ни и по чиливизора даже ни дават. Искаш ле да участваш? 
Нашият човек си рекъл "Е, това е! Приеха ме хората, обичат ме, канят ме на българските им празници с тях да празнувам." И радостен и щастлив приел. Във въпросния ден дошел хазаинът, дал му да облече една красива бяла риза с шевици по края, турел му един калпак на главата и го повел. Нашият човек не върви, а лети. Гледа гордо, ухилен кат зелка, маха на народонаселението и въпреки кучешкия студ и ледения ветър, брулещ тънката му памучна ризка, мъжки върви накъдет го водят. Тъй полузамръзнал стигнал до реката. А там думкат едни барабани, подават се едни бутилки, едни щастливи хора песни пеят. Веселба голема. Радва се и нашто монче. Дошел по едно време хазаинът, тупнал го яко по гърбината и рекъл:
- Айде, дойде моментът. Скачай в реката!
Изстинала усмивката на мончето. Погледнал уплашено бурните води на Тунджа, влачещи ледени късове. Погледнал невярващо цръвналите мъже наоколо. Хората се смеят, кимат с глави, кат да му викат "не" по американски. Ма той знае, че това е "да" по български. Позагърнал ризката, която се веела кат Самарско знаме на крехките му плещи. Извадил чилифона от джоба си. Звъннал на майка си. Рекъл й: "Сбогом, мамо! Обичам те! Гледай ме по чиливизора." И скочил. Барабар Петко с мъжете. В Калофер било тва. Истински случай. Не се майтапя.

формула 1

Вървя си към офиса, забила нос в шал и ръце в джобове, а декемврийската мъгла пъпли подло към синусите ми. Понеже съм си бързоходна, съм набрала скорост и летя подобно една комета към планетата Земя. По едно време гледам - до мен подтичва лапе, първокласник некъде, с раница на гърба и огромни очила на лицето. Игнорирам го и #продължавамнапрет. След неколко минути го гледам - пак до мен, направо си тича вече, цръвнал се кат подпийнал готвач над тенджера с боб и със сетни сили минава баш пред краката ми. По принуда забавям ритъм да не го смачкам, отстъпвам леко в лево и пак се забързвам, ма той върви с полуобърната глава, наблюдавайки дали ше го задмина и хуква още по-бързо с изкълчен назад врат и преплитащ крачки. Оглеждам се да нема некой друг пикльо наоколо, с който да се гонят нещо. Нема. Тогава включвам турбо двигателя, набирам скорост кат един Хамилтън след пит стоп и го отнасям. Той остава да буксува на ебемтикой завой, жалък Фелипе Маса с очила, замъглени от мъгла, прах и пораженчески сълзи. Ше се надпреварва той. Келеш с келеш.