Inglourious Bullshit, Quentin Tarantino

Тия “копилета” направо ме смазаха от скука. Айде, Тарантино, нема нужда. Безотговорно мързелив опит да напомниш за себе си. Aма, не защото невроните ти вибрират от напрежение и искат да избълват дифузията на бясно удрящите се една в друга идеи, а ти - гризящ ноктите си от невъзможност да облечеш всяка една Сега! На момента! Къде ми е шибаното палто, по дяволите!... Tц. Седиш си самодоволно ухилен, ей там, на задния ред и си пафкаш цигара. Ехоо, нали помните, аз съм оня авангарден, небрежно-готин, интелигентен тип, който подреди звездите на небосклона на обратно и накара псевдо-разбирачите да разсъждават върху екзистенциалността на вагината на Мадона.

Протяжно действие, като вой на цигулка от третия етаж. Насилие над гладните ни души, специално остъргани от преднамереност и research in advance и опаковани в дъждобрани, за да останат сухи от подозрителни коментари и субективни умозрения; чакащи like a virgin и в крайна сметка - останали си празни като кош за пране в банята с три парцала на дъното, попили миризмата на ежедневната баналност.

Диалози ала „за София през Пловдив” (идвайки от Благоевград, все пак) както казваше една учителка по математика на времето (мир на праха й). Ама едни моабети - далечни и обиколни, но за сметка на това пък - съвсем предвидими. Нищо общо с Pulp Fiction and Reservoir Dogs.

Брад Пит – мъка...Защо, бе човек?

Привидна борба с клишетата (този път и евреите са жестоки!), ама в такъв нескопосан напън за натуралитет, че направо да се разхилиш. И си се хилиш.

Ама то френски, то немски, то английски... брей, че интелект, да хващаш тънкостите на всеки език и така фино да гъделичкаш опуления американски зрител под брадичката, че да не вземе да му падне случайно ченето на пода на киносалона сред пуканките и разлятата кока кола.

Само едно мога да кажа: напън. От страна на сценаристи, актьори, Тарантино. Ама всички изглеждат като да се напъват в театрално представление на некаква кошмарно скапана сцена с мощно недружелюбна публика.

Тарантино, след има-няма 15 години, да ‘земеш да си легнеш вече. Аз го направих преди да дочакам края на това изтезание.

след мъглата

когато слънцето остърже мъглата

от тротоарите и фасадите

и я захвърли зад хълма

поглеждам през прозореца

виждам

градът не играе на криеница

пак е там

дошъл е от небитието

пие обедно ежедневие

пуши дърва и въглища

танцува автомобилна полка.

Пак е там.

мъгла

когато блоковете затънат в мъгла

на повърхността се озъртат

само антените

търсещи градската глъч

улавят бяла диря

от свъсени погледи

над вълнени шалове през носа

и глух лай

от кофите за боклук

колите плуват

газейки светлините си

а перките на климатиците

пъдят пушека

в реалност на 33 оборота

Турски Локум Haci Bekir

Едни пациент на офиса (както наричаме заблудените души, които се увесват на дръжката на вратата от вътрешната страна като отчаяни самоубийци, несигурни в уж категоричното си решение и не мърдат от там, докато не им дам основателна причина да се усмихнат), ми донесе вчера турски локум (рушвет, щот’ се държа по принцип съвсем човешки с човеците). Ама не от онези дълги като кабели парчета, нито от ония завитите цветни охлюви с пълнеж "въображението на сладкаря", а съвсем типичен, традиционен, обикновен турски локум на кубчета, посипан с пудра захар и с по едно орехче вътре. Малее, класика!

In the background, самостоятелни и независими от папките, PC-то, купчината earning statements waiting to be distributed to whomever, мислите ми отиват в приглушена стаичка в приземието, неголям прозорец, синьо-зелено перде, полюшващо се от полъха на детството. Наслоена миризма на баница, гювеч, картофена яхния, припукващи дърва, трохи по пода. Баба, приведена от неспирната работа (боже, цял живот, от тъмно до тъмно...), с груби, закривени от усилията на годините пръсти, изпъкнали от напрежението на простото оцеляване вени, ми подава кутия локум...

Красавица Божанка

От пет месеца си имаме елегантна красавица у дома: мило шарено момиче. Нежно и гладко като кадифен шал. Безумно уплашено в началото (мисля си, че ако можеше, щеше да стои в ъгъла, с ръце на главата през по-голямата част от времето). След като прескочи шока от първоначалния стрес, се поокопити и явно осъзна, че не сме садистични Перуански копелета. Дори взе да ни подвиква, когато се чувства пренебрегната. Сега се гепва за клетката (въпреки, че има само три пръста, ама ловка е) и вдига невъобразим шум, докато не я удостоим с внимание. Внимание в нейното прасешко ежедневие означава морков, краставица, сено или просто малко ласки. Нали си е женичка. Източва тяло като един дакел и се кефи, когато я галиш (и аз така правя) Кръстихме я Божанка. Все пак е едно безкрайно невинно същество. Истинска божа кравичка. Има розов нос и дебел задник. Луда е по глухарчета. Душичка ми е тя, милата Божанка.

Когато остареем с още една година

Кога преставаме да казваме пораснах с още една година и започваме да казваме остарях с още една година? Има ли измервателна единица, сбор от характеристики, фактори, белези, както и везни, скала, стълбица, или каквото там искате, на която можеш да ги подредиш съвсем обективно, безпристрастно, като страничен наблюдател, за да получиш точния отговор на този въпрос, оформен от квадратни факти, понякога и триъгълни... ето според мен тези, които биха могли да бъдат определящи:

възраст – в цифри, реална, в пурпурния сектор (хронологично пояснение: зелен, оранжев, червен, пурпурен, син, сив)

деца – под брой, на възраст

бели коси – под брой (а дали е възможно...), в проценти, в общ план, от близо, от далеч, а с какво темпо? имам ли шанс още малко да понося косата си такава каквато си я харесвам?

мъже – в цифри, на възраст (а дали това всъщност има връзка? май не... а дали има значение? също не... така че тази характеристика можем спокойно да изтрием)

болежки – по вид, по интензитет и настоятелност, по повторяемост, а дали имат връзка... някои да, други не... както и да е, дано да са по-малко...

бръчки – под брой (да, възможно е!) и дълбочина, мимически, постоянни...

и сега е по-трудното... не-физическите фактори... белези, които уж прикриваме и си мислим – успешно... но те си пробиват път през заплетеното кълбо на артистичните ни умения... спри тази музика, по-дяволите, не мога да чуя мислите си!

не, аз се прибирам, не мога повече...

не, не искам, две водки ми бяха достатъчни

боже, махни това червило, приличаш на френска куртизанка

ще се прибереш когато аз кажа! не ме интересува кога се прибират останалите

престани!

бенджаминът ми страда, ще го присадя този уикенд...

времето ми е ценно, не мога да го пилея в безсмислици

обичам да седя на дивана, с книга, сред тишина, която пропуска единствено тракането на клавишите от съседната стая и припяването на детето от другата...

Е, какво показват везните, или скалата, или стълбицата или каквото там искате? Съвсем обективно, като страничен наблюдател отговорът крещи, а ние стискаме устни... Помълчи още малко, шшшшт....

Depeche Mode: Wrong

Невероятна песен. Носи напрежение, ритъм, носталгия и тръпка едновременно, а през повърхността й, като моторна лодка, докосваща вълните, преминава съвсем лека истерична нотка, сякаш някой пищи в далечината. Има ги моментите от онези далечни години - the '80s Depeche, а в същото време и съвременното електронно звучене, типично за последните им албуми. Изненадва. С началото, с паузите, с края. Завършва внезапно, като глава, отрязана от самурайски меч с един удар. Ако си гледал и клипа, внушението е още по-силно. Жалко, че не можаха да дойдат и тази година... Обичам ги!