Сърцето ми е счупена камбана. Ударите ѝ отмерват
сгрешените часове към щастието, което никога няма да дойде. Фалшивият ѝ звук
прокужда нереалните надежди, скупчени като осиротели гълъби под камбанарията, а
стържещият ѝ ек кръжи дълго и протяжно в небето над храма. Очите преливат от
едри капки дъжд, които барабанят натрапчиво по патинираната повърхност,
създавайки какафония, вещаеща аритмия и задух. Аз съм вашата есен, която носи
вятър и хлад, погребва блаженството ви, издухва доволството
ви и разстила студената си премяна над загиващи треви, цветя и чувства. Аз съм
спорадичният повей на загатната зима, посивялото лице на оптимизма ви, размило
цветовете си от слана и сълзи. Седя на брега на езерото и гледам лебедите.
Красиви са. Бели и черни. Ин и ян. Светлина и тъма. Падение и подем. Танцуват
валс с примиренчеството ви, готови да отлетят всеки момент, носени от музиката,
която единствено има пречистваща сила. Очите ми са пъстри калейдоскопи, които
виждат цялата красота на света, погребана под тинеста вода и изгнили листа.
Искам да разкопая калта с ръце, потънала до колене в блатото, което ненаситно
ме поглъща сантиметър по сантиметър, да изтръгна душата си от дъното, кървяща
от собствените ми нокти, да прегърна грациозната шия - струйки кръв по снежните
ѝ пера, и да следвам пътя към целебната пролет. Краката ми са бетонни блокове.
И докато черният и белият лебед се чифтосват в нереален сюжет-негатив, аз
продължавам пътя към зимата.
