Градът се претърколи в сивотата
на ежедневието си, настръхнал от недоброжелателни погледи, жлъчни думи и горчиви
истини. Рошав и неспокоен се огледа наоколо. Нов ден. Какво ли ще донесе? Очите
му смъдяха от изгорелите газове, ноздрите му потръпваха от непоносима смрад. Опита се да отпусне премалели фасади,
да изтегне премачкани улици, да разтърка опушени прозорци... Имаше
по-малко от час да изпита кротката наслада на измамното утринно спокойствие.
Затвори очи и притихна. Не искаше да чува бръмченето на подранилите коли и да
вижда олющените мазилки, изоставени скелета, ръждясали каравани, натъпкани край
реката... Реката... Само това искаше
да чуе. Този тих, гальовен ромон, всеки ден различен и въпреки това така
познат, така надежден с постоянството си, така успокояващ с неизменното си
присъствие. Въздъхна тихо, претъркулвайки кълбетата прахоляк по улиците. Това
беше любимата му част от деня. Музиката на реката го връщаше назад във времето,
когато обедното слънце огряваше прясно варосаните зидове на къщите с ярко
червени покриви и грижливо изметени дворове. Време, когато хората почтително
пристъпяха от прага на дома си, за да отдадат дължимото на новия ден, да
вдъхнат от аромата на пъстрия град, да се разходят по симетрично павираните му
площади... Реката беше доста по-буйна тогава, но все така
негова близка, сродна душа. Улиците бяха доста по-тесни, но някак уютни и
подканящи, а къщите така кокетно нагиздени, така сгряващо весели... Беше
приятно да разговаря с тях. Те бяха неговите бъбриви другарки. Тихичко шушукаха
вечер за любовните срещи, за пролетите сълзи, за затръшнатите врати. И винаги с
една стаена надежда, че сутрешното слънце ще поздрави един още по-добър и
красив ден, в този още по-красив град. А как стигна до тук? Болка стегна
бетонните му гърди. Неговите приятелки бяха убити. Винаги щеше да помни
ужасения им поглед зад дантелените пердета, разпилените им тухли, задушаващия
ги прахоляк… Така бързо събраха останките им, захвърлиха ги една върху друга,
гробище от съдби и житейски истории. Опита да разговаря с новите блокове, но те
го гледаха безучастно, недоумяващо. Така и не успя да се сприятели с тях. Очите
им бяха празни прозорци, които вечер се превръщаха в черни дупки, а хората
живеещи в тях имаха празни души, които вечер пропадаха в мрачни пропасти.
Раздробиха улиците му, мачкайки го с огромни машини, задушавайки го със сиви
пушеци. После пуснаха хиляди автомобили, които безспир се търкаляха по
уморените му плещи... Напетата гордост с която посрещаше новия
ден отдавна си беше отишла. Сега едва се изправяше под гигантската тежест на
новите сгради, едва дишаше сгъстения въздух, а гърдите му хриптяха от
чернилката, която поглъщаше. Заслуша се в ромона на реката, за да пропъди
навъсените мисли. Но тя също бе тъжна, лишена от свежестта си, влачеща ненужни
мрачни послания в неизвестна посока. Опита да задържи още малко кроткото
затишие. Моментите препускаха бясно, дърпайки след себе си тътена на неизбежно
приближаващия грохот, безсмислена какафония от звуци и гласове. А трябваше да
разкърши схванатите кръстовища, да постегне скрибуцащите мостове, да изпъне
прегърбените сгради... Новият ден настъпваше с неумолимото
постоянство на естествения природен кръговрат и цялото последващо безумие...
