тутси

В едно учреждение там, в което се наложи да отида, нема да уточнявам, попаднах на лелка - копие на Тутси. 100%-тов чичка, дегизиран кат жена. Пълничка, силно гримирана, сякаш в отчаян опит да скрие напиращите брада и мустаци, с изрусена, навита на едри ролки коса. Само огрооомните й цици смущават. Бе дори и мъж не би понесъл две 7 килограмови продълговати дини от Любимец под блузата си. Ужасно некомфортно изглежда. Най-шокиращото е, че се кипри кат млада булка на пазарището. Гледа закачливо, сука уста и аха да рипне от бюрото и да направи кръшно дефиле между купчините бумащина, разклащайки дебели бутове и задник, който води самостоятелен живот. Още ми е напрегнато. Представям си как се прибира, сваля блузата с изрязано деколте и любениците падат връз пода с трясък, пръскат се кат водни бомби и обагрят варосаните стени с кърваво-червени петна и динени семки, а тя/той маха перуката и изтрива с мокра кърпичка тежкия грим на мижавата светлина на прашасала нощна лампа, осветяваща олисяващото му теме. Втриса ме.

любовница

Имам една позната по служебна линия. Женичка към края на трийсетте от типа "радостта на партийния секретар". Почти хубавичка, бая височка, с налети цици, бедра и коремче и сладникаво-сладострастна физиономия. Кат бивша стюардеса е малко, леко позахабена от живота, алкохола и цигарите. Та, виждам я тия дни, поздравявам я и тя ме спира с кратък въпрос за скорошен служебен казус. Аз отварям уста да й отговоря и в тоя момент телефонът й зазвънява с кръшна латино мелодия. Тя го поглежда, усмихва се гузно, дръпва се една крачка встрани и казва в слушалката "Здрасти, ще ти се обадя след малко". И затваря. Аз пак подхващам мойта си песен и телефонът пак запява. Тя се усмихва малко накриво, слага телефона на ухото си и казва твърдо "Изчакай малко, де!". Аз трети път запевам, а латино ритмите отново нахлуват на средата на изречението. Този път тя се разядосва, дръпва се по-далече и сред грохота на закъснели автобуси и изнервени таксиджии изсъсква тихо в слушалката: "Стига звъниш, тъпако, да не съм жена ти!". Ма аз чувам. Сичко чувам. Обръщам се нарочно на другата страна и започвам да блея в свръх интересните лястовици, които  все още, в началото на октомври, пикират кат луди бомбардировачи. Защо, по дяволите, не отлитат на юг тия лястовици??

кратка история

пиша мислите си с молив

и ухае на дърво

на смола

на живот разхвърлян

и див

надраскан с хаотична ръка

букви грозни

думи красиви

препинателни знаци

спънали мисълта

подреждам ги

в шарена броеница

и мушвам в джоба.

ще прочета после

сама.

машина за кафе

Отивам за кафе до машината. Там стои младеж с упоритостта на младо магаре и хъса на олимпиец и мушка стотинки в процепа, които своенравната машина отхвърля с презрение и без никакво колебание. Стотинките издрънчават демонстративно в металния улей, младежът ги взима и отново ги пъха в устата й. И така 436 783 пъти. Аз чакам стоически, потропвайки нервно с кубинка и го гледам очакващо. Той не се впечатлява. На седмата минута се замислям дали да не се върна до офиса, за да взема още стотинки и да му дам, но некакси ме домързява и се отказвам. Младежът обаче не се отказва. На 436 795-тия опит се изнервя подобаващо и бие един шут на сприхавата машина. Тя примигва шокирано и издава жален, пиюкащ звук като настъпено по малкия пръст на крака пиле. Аз вече не издържам и като една миролюбива, съвестна гражданка-общественичка му казвам: "Ама какво правите, младежо!", на което той ми отговаря на английски: "Фак оф", изважда портфейл от джоба си, бърка продължително и навъсено, намира некакви стотинки, изпуска две на земята, псува, вдига ги, мушка ги в процепа на машината, която въздъхва облекчено, потръпва и започва да мига и бръмчи обещаващо, пускайки чашка. Той си взима шибаното кафе, подминава ме с пренебрежение и горно вдигната от победата на човечеството над киборгите глава и си отива. Най-сетне се приближавам до машината, пъхам предпазливо стотинките в процепа, машината ги отхвърля с презрение и без никакво колебание и те издрънчават в металния улей.

ring tone

Влизам теа дни в един магазин да блея в шаловете (бел.авт: шаловете са ми фетиш, артефакт, мания, страст номер ено). Разглеждам си, а в ушите ми дъни System of a Down на новия ми mp3 player прилежно прибран в джоба. Жените в магазина - две продавачки и една клиентка са се обърнали към мен и ме гледат странно. Започвам да се притеснявам да не съм излезла нещо гола без да искам. Поглеждам се. Не съм гола. Боже, ципа! Моментна паника. Опипвам се - вдигнат си е. Сигурно съм рошава. Ма не е възможно, с шапка съм. Дали не съм си гримирала едното око само? Ма пак не е възможно. Аз не се гримирам. Вече обмислям дали да не им се разкрещя: "Какво сте ме зяпнали, патици загубени, не сте ли виждали жена с мания по шаловете!", когато дочувам далечно ехо на друга песен на System of a Down. Телефонът ми. Махам слушалките от ушите и чувам как в гробовната тишина на магазина дъни Chop Suey на макс. Излязох си небрежно, се едно никога не съм стъпвала вътре. И без това шаловете им не струваха.