Сутрешно

Сумрачно прелиташе утрото

все още венче неразлистило

и една звезда се пропукваше

в отражението на реката избистрено.

Протягаха заострени клони

дърветата оголени към очите ми

проскърцваха зимните им заслони

заровили корените ми в плиткото.

И клепачи насила отварях

подпирах ги неумело с обвързаности

неразгадаеми сънища проговаряха

страхуващи се да останат посърнали.

А светът край мен все настъпваше

с ранно-утринна непоколебимост

свиваше се в юмрук и пробиваше

скелета на житейската жилавост.

И сърцето ми питаше своеволно

докога ще се будя зависима

докога ще потушавам огньове

изпепелили насилствено смисъла.

И в душата ми на самотник тихо е

като стъпките на котка домашна

май няма много смисъл от стихове

щом в сърцето ми все е прашно...

Очакване

Жените стоят на брега и чакат мъжете си.

Босите им крака са заровени в пясъка

сухи пепеляви кичури като изгорели стърнища

залепнали по изострените им от тревога скули.

Вълни давят очите им, слепи от взиране -

две лодки, плаващи една срещу друга

които никога няма да се срещнат

поели изгрева в лоното си и погребали залеза с греблата си.

Тъга извира от пробитите им дъна

и ги залива като ненаситно море

и ръцете им бавно приглаждат омачканите басмени рокли

около жадните им бедра -

огън, облизващ ствол на младо дърво, потушен от сълзи.

Плътта им настръхва от самота и сутрешен хлад

солени пръски полепват по напуканите им устни

ноздрите им потръпват от вятъра като диви животни

алчни за миризмата на плячката си, вдъхвана хиляди пъти

открояваща се сред мириса на прясно уловена риба, пот

крайбрежни кръчми и проститутки.

Аз съм всяка една от тези жени…

Аз съм тяхното жадуване.

Аз съм техните очи, устни, ръце, бедра, ноздри, плът.

Аз съм вечното им упование.

Стоя на брега на съществуването и те чакам да се върнеш.