Често засичам в градската градина една възрастна двойка
баба и дядо. И двамата са симпатични, високи, облечени със застаряващия вкус на
50-те и явно са били красиви на младини, защото въпреки старостта се движат с
кретащо достойнство и едно спокойно, ненарочно пренебрежение към останалия
свят. Дядото обикновено е с риза, пуловер и черен панталон с бивш ръб, а бабата
- с риза и поовехтял костюм с пола. Има дълга, винаги сресана, вълниста бяла
коса. Тъмно-червено червило. Винено червени обувки и винено червена дамска
чанта, която дядото носи, защото бабата стиска найлонова торбичка в едната
ръка. В торбичката има две пластмасови кутии с дневната им порция супа за лев и
осемдесет от близката бърза кухня. Едва кретат и това, изглежда, е задължителната
им разходка-изпитание за деня. Предполагам, бабата може да отиде и сама, но
винаги са двамата. Въпреки че дядото очевидно е много по-измъчени и грохнал.
Пристъпя несигурно, бавно, стиснал бастуна си и дамската чанта в едната ръка, а
с другата – хванал свободната ръка на бабата. Винаги. Не знам дали, защото се
чувства по-уверен, хванал ръката й, дали заради навика от годините, дали заради
упованието в тази остаряла, но жива връзка, оцеляла в изпитанията на епохи,
болести и несгоди. Но вървят винаги така - ръка за ръка. Понякога ми идва да се
разплача като ги видя. Не само заради тях. Заради себе си. И заради всички нас,
които бързаме да живеем в някакъв несвяст, забравили, че тя неминуемо идва.
Старостта.
