Мъртъв сезон

Денят преваля лека-полека. Отдръпва се мудно зад хоризонта, пълзи като прясно изваден мед, разлят по плочките и повлича със себе си късната лятна летаргия, случайно опадалите листа и сенките на помръкналите хора. Отива си денят. Седнала съм на леглото и си мисля как и животът ми си отиде. Без време свърши, само на трийсет и три години бях и светът все още беше розов, с леки антрацитни оттенъци в сумрачните части на денонощието. Никой, освен мен, не разбра, че си е отишъл. А той се измъкна мълчаливо, подлецът, и ме остави куха и празна като строшена орехова черупка. Не можа да преживее жертвите, които правех всекидневно, за да ощастливявам другите. Осемнайсет години вече съм мъртва. Говоря, усмихвам се, ходя, работя, лягам, ставам, преструвам се, че живея, но всъщност съм мъртва. И докато мъртвея, слънцето изгрява и залязва, луната забременява и ражда, реките пресъхват и възкръсват, дърветата се разголват и обличат и вечният кръговрат продължава, въпреки моята смърт. Не знам как да сложа край на всичко това. Ставам от леглото уморено. Скоро ще се стъмни. Изпъвам бръчките на студения чаршаф и вдигам от земята захвърленото одеяло. И там, в гънките, виждам паяк. „Хе, паяк!“, мисля си, докато го побутвам леко с пръст да се размърда. „Отиди да живееш, мамка ти, какво си се сврял в това одеяло, светът е буден и цветен и жив и те чака и хиляди тлъсти мухи са готови да се метнат жертвоготовно в ръцете ти!“ Паякът се раздвижва, схванатото му тяло потръпва, разтваря твърди крака, изпъва гръбнак като котка, която се събужда от сън и виждам, че не е никакъв паяк. Скорпион е. Малък, градски, кафяв скорпион. Идея нямам откъде се е появил, как, по дяволите, се е качил до третия етаж, как се е сврял в шибаното одеяло, защо го е направил и въобще, какви намерения има. Целят ми живот преминава на трамвайни релси пред очите ми. Аха, това било, значи, да видиш смъртта, краката ти да се подкосят, да се парализираш, зениците ти да се разширят и да усетиш хладна змия, пълзяща по гръбнака ти, но ти, Елена, не бива да се тревожиш, защото, първо, тези скорпиони не са отровни и второ, ти, така или иначе, вече си мъртва. Размазвам го с един удар. Ако аз ще съм мъртва, мъртъв ще е и той.

Тиква и вино

Пия червено вино и ям печена тиква. Есента е разперила шарени ръце над шумния град, над идиотската улица, сгънала в разстроена хармоника десетки прецакани съдби, над кооперацията, в която всички чакат да падне нощ, за да засънуват мечтите си. И навсякъде, като след истерия на луд художник, охрата на тази есен се е разплискала и е огряла очуканото ежедневие, мръсните сгради, прашните дървета и самотните хора и е хубаво. Оранжево и хубаво. И в отчаяния опит на тъмночервеното вино да се пъчи на масата като властен тиранин, охрата на тиквата деликатно огрява и него. И тази закачлива, магическа игра омекотява танина и приспива леко тютюневия привкус, разреждайки вискозитета му до огрян от слънце червен кладенец. И е хубаво. Червено-оранжево и хубаво.

Зелена тишина

Обичам тишината ти, зелената,

прилепчива, шумлива, понякога бяла

като загубено перо от лебед,

като скърцане на днешен сняг,

като стара болнична стая, в която чакам.

Стените - олющени до забрава,

дъските - заглушили стотици стъпки към рая

и прозорецът - врата към оня свят,

от който има връщане назад.

А щом белотата прелее,

ще отворя прозореца

и тишината, зелената, с всичките си безчет лица,

събрани в теб на калейдоскоп,

ще изпълни трептящата ми душа, ум, сърце,

сякаш вятърът вдишва изумруд, резеда и тъмна маслина

и издишва трева, мента, мъх, бръшлян и листа.

Светът ще положи даровете на земните влъхви в нозете ти -

зелено море, в което никой никога не умира.

И това ще е най-щастливото живеене, мое остаряло момиче,

защото никой никога не умира наистина в най-живата тишина.

Горската.

Бонсай

Преди около месец-два листата на бонсая залиняха и започнаха да капят. Остана оголен като нерв, тъжен като сватбарска песен, самотен като стара циганка. И тъй като се е случвало и преди, знам, че е съвсем нормално през есента. Както с повечето дървета. Както с повечето хора. И от чисто емпиричен опит знам, че за да се съживи отново, му трябва малко слънце. Малко време. И много любов. Както на всички дървета. Както на всички хора. Прегърнах го. Целунах го. Казах му, че го обичам. Полях го с обветрената си от очакване на пролет любов. Увих го с топлината на търсещото си слънце тяло. И той ме погледна с благодарността на десетки улични кучета, които храня от ръката си. Разлисти короната си със страстта на девойка. Изпъна стеблото си с решимостта на китарна струна. И бавно разтвори новите си листа. Дано оцелее. За пореден път. Както повечето дървета. Както повечето хора.