Седя на старата дървена маса, попила миризмите и съдбите на стотици пияници, от тонколоните на тавана звучи протяжна музика, която гони мухите - вяли и нещастни като жени на средна възраст, чиято апатия се носи във въздуха. Пия трета водка. Празно ми е. Мисля за момчето на Таневи, което се обеси оня ден. Мира не ми дава това, че всички виждаха приближаващия край и никой не му помогна. Включително аз... Мисля за депресията, която го изсмука последните месеци толкова видимо, толкова болезнено очевидно, променяйки го бавно и настойчиво, ден след ден, пред очите ни, винаги слепи за чуждото страдание.
Наближава 10 часа. Не ми се прибира, но плащам и ставам. Предвидимата реалност, към която трябва да се върна, ме изпълва с погнуса. Представям си изстиналата вечеря, покрита с вестник, която ме чака на мушамената покривка в кухнята, жена ми, която отдавна си е легнала, излинялата жълта нощница на увехнали минзухари, набрала се около бедрата ѝ - остарелите ѝ, слаби, закривени от артрозата бедра със сбръчкана кожа, в чиито гънки се крият безполезни спомени. Чудя се кога се промени толкова лицето ѝ - така ефирно преди 40 години и така закоравяло сега - безчувствено като стара обувка, захвърлена в мазето. Мисълта за момчето на Таневи не излиза от ума ми. Какво ли е да се самоубиеш? Дали на някого ще му пука? Перспективата да се махна от бозавия живот, в който никой не ме забелязва и не съм нужен никому, ме успокоява. Отключвам и влизам вкъщи. Жена ми ме чака на вратата на кухнята, загърнала се е с елек и държи в ръката си чаша топло мляко с какао.
- Сега ще претопля яденето – казва ми – Искаш ли мляко?
