Геометрия

Нощта скимтеше като куче по тротоарите

и звезди издишаха неспокойствие морно

гранитен вятър фучеше със отчаяние

и загръщаше в тленност всичко отдавна сторено -

всички ядно неизречени думи

и умишлено премълчани неистини

напосоки изстреляните куршуми

разкъсващи бронирани сърдечни пристани.

Невъзможни като твърд залък насред лакомия

като Сизифов камък, стоящ на върха

като потънала в езеро водна лилия

като игра на зарове през деня.

И чертаеше вятърът кървави хексагони

върху квадратния площад.

Това бяха моите многоъгълни затвори

това беше моят недантев ад.

Заключила бях там страховете си

очертани в позорен кръг

а ключът остана на шията ми да свети

като нажежен до сърдечно лък.

И знам, че няма безброй варианти

на този прозаично-геометричен случай.

Лъкът ще прободе сърцето ми

или просто ще го отключи.

 

По детски

В този зелен петък слънцето реши да се покаже иззад сюрреалистичните облаци, превзели безсрамно небето и огря плахо Благоевградската мрачина. Благоевград е бая горещ през лятото, но през есента е разкошен, особено когато не е опушен. Слънцето е стеснително, но топли душата, а кестените и липите са жълто-оранжеви бомби. Вървиш и под краката ти хрупат листа. Прилежни хора ги трупат на купчини, но те се пилеят непослушно като малки деца, завихрят се от вятъра и се навират нахално в пътеката, която си си начертал. Играта с купчини есенни листа се равнява по кеф само на играта в преспа сняг, на търкалянето по пролетна ливада и на ония топчета, падащи от не-знам-какво-дърво, дето пукат, като ги настъпиш. Та, вървя си с ръце в джобовете, подсвирквам си и току пред мен - огромна, пухкава, златисто-охрено-кафява купчина листа. Е ся, е ся, викам си, ше се бухна в нея! Хич не ме интересува къде съм, коя съм, защо съм, гледам я и тя ме примамва с мекотата и шаренията си, с планинската си форма и ми шепне шумолейки. Разпервам ръце, засилвам се и се насочвам право към тоя вълшебен юрган, когато чувам:

- Извинете, колко Ви е часът?

Сепвам се и се обръщам, пред мен стои дете втори-трети клас, гледа ме с големи очи, на гърба му има огромна раница, якето му е разгърдено безцеремонно, а под блузата му се подава измъкнат от панталоните потник.

- 12:20 – отговарям му.

- Е, значи има време! – казва ухилен, втурва се край мен и се бухва право в купчината, барабар с раницата.

 

Спомен

Помниш ли

когато слушахме Сезария Евора на плажа

а босите ни стъпала мачкаха остатъците живот

подхвърляни безмилостно на брега на морето?

Слънцето залязваше, а ние изгрявахме

и усмивките ни се стрелкаха в небето като огньове

засенчващи звездите. Помниш ли?

Есента се преструваше на лято

а очите ти се преструваха на езера

докато ние се преструвахме на деца

забравили страха си от тъмното.

Надежда

Вървях сама в есенната прохлада,

а над мен тихо се смееше вятърът.

Нямаше гонки по въздушната автострада

само камбаненият звън-проклятие

дереше с металния си език воплите ми -

древноезически притчи за любовта,

а тя се изплъзваше със смях от ръцете ми

както конец от игла.

И аз продължавах начумерено пътя си

в Дионисиево-звездната нощ.

Котки вдигаха пирове с писъци,

кучета лаеха за разкош.

И в тази съвременно-антична трагедия

се лутах неутешимо сама.

А любовта профуча край мизансцена,

да ме чака зад ъгъла

обеща.