обичам

в ден като този

в който дъждът измества мъглата

а устните сричат схванати думи  

захвърлям на пода халата

забърсал с ръкави съня ми

и заставам до прозореца гола

съблечени чувства без мисъл

долепям чело в меланхолията

неделното утро орисала

да бъде банално

без поетики

без образи мили

захвърлило на улицата фантазиите

мечтите зелени попили...

копнея за вихър

за блян

за утопия

във вечна любов да се вричам

да прегръщам момчето

без думи

не искам и не мога да спра

(да обичам)

технологии

Вчера, отивайки към офиса, гледам в центъра на площада застанал дядо. С въшкарник, втъкнат във вълнени чорапи, късо черно палто и проскубан каскет. Беше се заковал като побит прът, подпрял се на бастун и беше зяпнал в голямото електронно табло пред общината, на което прожектират върховите постижения на мюниципалити Париж в културно масовата дейност - деца, потропващи хорца пред фонтаните, баби в народни носии пеещи гърлено "Море сокол пие вода на Вардаро", "Банската група" в потури, кукерския фестивал от миналата година. Такива ми ти работи. Дядото изглеждаше толко ошашавен от екрана, който явно му се струваше кат най-големото чудо на електронния век, най-върховото постижение на технологичния прогрес и човешкия стремеж към електронизация и компютъризация, че не обръщаше никакво внимание на хората, които се поспираха да го гледат с усмивка. На момента с "Пуста младост" на дедовците от Банско, свали каскета и се почеса по щръкналата като разпердушинено гнездо коса, а аз спрях да видя дали ще удари шапката в земята. Не я удари. Ма сигурно му се искаше.

мъка

На обяд, в манджарника, пред витрината с десерти, беше застанала млада дама. Към 30-те, с пищни, апетитни форми. Възпълничка, всъщност, но по симпатичен начин. В оранжево палто, под което напираха големите й гърди. Пола над коляното, от която се виждаха налети крака и обли прасци, натъпкани в боти 36-ти номер. Сочни устни, намазани с оранжево червило и бузи като на катерица, скрила два жълъда в устата си. Стоеше прикована пред две кръгли торти зад подла стъклена преграда, полети обилно с плътен млечен шоколад и доукрасени с фигури от черен шоколад. Хората се суетяха около нея, тракайки с подноси, отрупани с мръсни чинии, оглозгани кокали и остатъци от хляб, но тя стоеше като в захлас. Сигурно в ушите й звучеше тържествено-грандиозна музика. От онези, дето ги пускат по филмите баш след като главната героиня привърши патетичното си слово как са осъдили завода, който бълва вредни химикали във въздуха, сред бурните овации на жителите на квартала. 
- Какво ще бъде за вас? - изтръгна я от унеса несъобразителната лелка зад щанда. Дамата погледна невиждащо в посока лелката, помълча три секунди и промълви:
- Една супа топчета.
Мечтите на жителите от квартала се пръснаха на хиляди парчета като предното стъкло на катастрофирал автомобил, а музиката спря внезапно като радиоточка, която са изтръгнали от стената.

God bless the computers!

Чакам си реда в пощата, за да пусна спешна телеграма до "Центъра за борба с неуредици и градски селяци". Пред мен се пипка дребна, неугледна, нервозна лелка, която е извадила един наръч мърляви бележки и ги префърля между ръцете си. Тук там от купчината се подават проскубани левчета и стари талони за промоции в Кауфланд. Жената зад щанда:

- Ма много грозно си го написала, бе! Нищо не ти се разбира. Това няма да стигне никъде така. Това сега Парагьозова ли е?

Нервачката смъмря нещо.

- Парамьозова?

- Не, Папагьозова.

- Палагьозова?

- Бе дай, го, бе, дай го, бе! Дай го, бе! Дай го пак ще го напиша - на ръба на нервен срив вика пипката.

Лелката й подава плик, който изглежда се едно маленкото е произвело поредния си шедьовър. Оная взима прибързано чист бял такъв и с разкривените си, леко треперещи пръсти, накичени с кошмарни пръстени и обелен маникюр започва да пише пред мен с грозни, разчепатени, нечетливи букви. Твори шедьовър номер две. Подредената ми, праволинейна, добродушна и услужлива природа крещи и се усещам как аха да грабна химикала от ръцете й, да го метна в истеричен ужас през прозореца, да взема нов плик и да напиша Папагьозова с красив, изваян почерк. После се усещам, че това няма как да стане, защото пиша по-кошмарно грозно и от нея. Обръщам се на другата страна да не гледам и си мисля: God bless the computers!

кражба на тоалетна хартия

Отивам до тоалетната. Клета сестра се дзвери в огледалото и си маже миглите с нещо черно. Има дълги, изгладени с ютия коси с пършиви краища, от които безразборно стърчат черни косми. Покачила се е на осемнайсет сантима остри кат гвоздеи токове. През рамо е преметнала бляскава чантичка с дискретни леопардови елементи, които фино кореспондират на яката, имитираща умрел леопард. Аз й меткам поглед, изпълнен с възхищение и завист и влизам о тоалетната. Пикая, излизам, измивам се и заставам на духалката да ми вее на ръцете. Тя влиза след мен. Мотка се, вероятно пикае и излиза. Ръцете ми са още мокри. Писва ми да чакам веялката и отивам да скъсам малко тоалетна хартия да ги избърша. Нема. Нема тоалетна хартия! Цело топче се е изпарило безследно! В чантата с леопардови елементи. Излизам с влажни ръце и укорителен поглед, за да зърна как девойката се изсулва, тракайки с гвоздеите.