Чакам си реда в пощата, за да
пусна спешна телеграма до "Центъра за борба с неуредици и градски селяци". Пред
мен се пипка дребна, неугледна, нервозна лелка, която е извадила един наръч мърляви
бележки и ги префърля между ръцете си. Тук там от купчината се подават
проскубани левчета и стари талони за промоции в Кауфланд. Жената зад щанда:
- Ма много грозно си го
написала, бе! Нищо не ти се разбира. Това няма да стигне никъде така. Това сега Парагьозова ли е?
Нервачката смъмря нещо.
- Парамьозова?
- Не, Папагьозова.
- Палагьозова?
- Бе дай, го, бе, дай го, бе! Дай
го, бе! Дай го пак ще го напиша - на ръба на нервен срив вика пипката.
Лелката й подава плик, който
изглежда се едно маленкото е произвело поредния си шедьовър. Оная взима прибързано
чист бял такъв и с разкривените си, леко треперещи пръсти, накичени с кошмарни
пръстени и обелен маникюр започва да пише пред мен с грозни, разчепатени,
нечетливи букви. Твори шедьовър номер две. Подредената ми, праволинейна, добродушна
и услужлива природа крещи и се усещам как аха да грабна химикала от ръцете й,
да го метна в истеричен ужас през прозореца, да взема нов плик и да напиша Папагьозова
с красив, изваян почерк. После се усещам, че това няма как да стане, защото
пиша по-кошмарно грозно и от нея. Обръщам се на другата страна да не гледам и
си мисля: God bless the computers!
Няма коментари:
Публикуване на коментар