Вчера ми се обели оловно сивият лак на един нокът. Падна
тъжно и самотно, кат обелка от банан на площадка в детска градина в студена
неделна утрин. До него друг - полуобелен. Леко се изнервих. Хукнах да зема
лакочистител. В шкафа - две шишета, пълни. Ма от оня без ацетон. А на мен ми
требва ацетонен. Защото това не е обикновен лак. Този лак се маже кат на филия,
леко се запържва, после се пече в печката, после се полира и накрая се сервира.
Не е шега работа тва. И не се маха толкоз просто. За да го махнеш, значи, накисваш едни памуци
във въпросния лакочистител. Омотаваш ги на пръстите. Завиваш ги с фолио кат
едни козунаци и чакаш да втасат. После махаш с леко изстъргване. Въобще… требва ми ацетон!!! Звъннах на майка ми,
крещейки панически в телефона: "Имаш ли лакочистител??" Тя, със спокойствието на
Буда: "Момент да проверя. Да, имам. Съвсееееем малко. Колкото на едно памуче да
топнеш." Аз: "Ма на мен не ми трябва малко! Трябва ми но-го!" Тя, без грам
съчувствие: "Съжалявам, дъще."
Ето, значи. Един път да поискаш от родната си майка нещо
жизнено важно и тя да нема. Тия родители защо не си купуват лакочистител, бе! Погледнах
отчаяно ноктите. Бе, ше ти се незнае и на шибания лак! На мен ли ше се опъваш? Ха!
Грабнах остър инструмент от комплекта за нокти и кат един македонски воевода
дет чопли орехи с кама, ги изчегъртах един по един. Не ноктите, де. Лака. Ше му
се незнае и на лака…
Няма коментари:
Публикуване на коментар