луда ралта

В едно държавно учреждение тия дни се редя чинно на опашка заедно с още четирима-петима. Лелката от съседното гише е отишла до тоолетна. Или да пуши. Или да купи спанак. Влиза един дядо с поомърляни дрехи, небръснат, с кални обуща, вдига ръце, завърта се в центъра на залата на 360 градуса и вика:
- Добър ден, граждани! Аз така да се покажа на камерата от всички страни да ме видят!
Гражданите го поглеждат апатично. Дядката отива към празното гише на лелята със спанака. Почуква по прозореца и се извиква:
- Тука че дойде ли некой?
Мълчание. 
- Че дойде ли тука некой, питам! 
Нашта леля:
- Че защо ти е там да идва некой, бе! Нали аз съм тука.
Той обаче, хитър:
- Епа нискам да чекам, ма!
Тя:
- Ше чекаш, ше чекаш и хоро ше играеш!
Той:
- Епа Оро нема да ти играм!

Човечец, дремещ кротко на пейката отстрани до този момент, с обрасла хаотично брада и смръщен поглед, става изведнъж резко, обръща се към гишето и вика с грачещ глас: 
- Човек не може да си почине от вас, бе, ей!
Размахва ръце като стрелки на счупен стенен часовник и тръгва навън с демонстративни, големи крачки, набивайки токове кат войник. Гражданите го проследяват апатично с поглед. Никой не трепва. Боже, дори лудите не са ни интересни вече у тоо гърчав живот.