Вървя си към офиса, забила нос в шал и ръце в джобове, а
декемврийската мъгла пъпли подло към синусите ми. Понеже съм си бързоходна, съм
набрала скорост и летя подобно една комета към планетата Земя. По едно време
гледам - до мен подтичва лапе, първокласник некъде, с раница на гърба и огромни
очила на лицето. Игнорирам го и #продължавамнапрет. След неколко минути го
гледам - пак до мен, направо си тича вече, цръвнал се кат подпийнал готвач над
тенджера с боб и със сетни сили минава баш пред краката ми. По принуда забавям
ритъм да не го смачкам, отстъпвам леко в лево и пак се забързвам, ма той върви с
полуобърната глава, наблюдавайки дали ше го задмина и хуква още по-бързо с
изкълчен назад врат и преплитащ крачки. Оглеждам се да нема некой друг пикльо
наоколо, с който да се гонят нещо. Нема. Тогава включвам турбо двигателя,
набирам скорост кат един Хамилтън след пит стоп и го отнасям. Той остава да
буксува на ебемтикой завой, жалък Фелипе Маса с очила, замъглени от мъгла, прах
и пораженчески сълзи. Ше се надпреварва той. Келеш с келеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар