Има един чужбинец тука и ми разправя веднъж как преди
неколко години работел с "Корпуса на мира" в един китен подбалкански град. Един
ден дошел хазаинът и му рекъл:
- След два дена ше има много български празник. Традиция наша голема, цело село се сбира, снимат ни и по чиливизора даже ни дават. Искаш ле да участваш?
Нашият човек си рекъл "Е, това е! Приеха ме хората, обичат ме, канят ме на българските им празници с тях да празнувам." И радостен и щастлив приел. Във въпросния ден дошел хазаинът, дал му да облече една красива бяла риза с шевици по края, турел му един калпак на главата и го повел. Нашият човек не върви, а лети. Гледа гордо, ухилен кат зелка, маха на народонаселението и въпреки кучешкия студ и ледения ветър, брулещ тънката му памучна ризка, мъжки върви накъдет го водят. Тъй полузамръзнал стигнал до реката. А там думкат едни барабани, подават се едни бутилки, едни щастливи хора песни пеят. Веселба голема. Радва се и нашто монче. Дошел по едно време хазаинът, тупнал го яко по гърбината и рекъл:
- Айде, дойде моментът. Скачай в реката!
Изстинала усмивката на мончето. Погледнал уплашено бурните води на Тунджа, влачещи ледени късове. Погледнал невярващо цръвналите мъже наоколо. Хората се смеят, кимат с глави, кат да му викат "не" по американски. Ма той знае, че това е "да" по български. Позагърнал ризката, която се веела кат Самарско знаме на крехките му плещи. Извадил чилифона от джоба си. Звъннал на майка си. Рекъл й: "Сбогом, мамо! Обичам те! Гледай ме по чиливизора." И скочил. Барабар Петко с мъжете. В Калофер било тва. Истински случай. Не се майтапя.
- След два дена ше има много български празник. Традиция наша голема, цело село се сбира, снимат ни и по чиливизора даже ни дават. Искаш ле да участваш?
Нашият човек си рекъл "Е, това е! Приеха ме хората, обичат ме, канят ме на българските им празници с тях да празнувам." И радостен и щастлив приел. Във въпросния ден дошел хазаинът, дал му да облече една красива бяла риза с шевици по края, турел му един калпак на главата и го повел. Нашият човек не върви, а лети. Гледа гордо, ухилен кат зелка, маха на народонаселението и въпреки кучешкия студ и ледения ветър, брулещ тънката му памучна ризка, мъжки върви накъдет го водят. Тъй полузамръзнал стигнал до реката. А там думкат едни барабани, подават се едни бутилки, едни щастливи хора песни пеят. Веселба голема. Радва се и нашто монче. Дошел по едно време хазаинът, тупнал го яко по гърбината и рекъл:
- Айде, дойде моментът. Скачай в реката!
Изстинала усмивката на мончето. Погледнал уплашено бурните води на Тунджа, влачещи ледени късове. Погледнал невярващо цръвналите мъже наоколо. Хората се смеят, кимат с глави, кат да му викат "не" по американски. Ма той знае, че това е "да" по български. Позагърнал ризката, която се веела кат Самарско знаме на крехките му плещи. Извадил чилифона от джоба си. Звъннал на майка си. Рекъл й: "Сбогом, мамо! Обичам те! Гледай ме по чиливизора." И скочил. Барабар Петко с мъжете. В Калофер било тва. Истински случай. Не се майтапя.
Благодария за добра информация!
ОтговорИзтриване