вторник, 16 март 2010 г.

Реката


Мислех си колко важно за един град е да има река... Не само променя тотално лицето му, придавайки му една мокра свежест и непредвидимо разнообразие, но и привлича жителите му към себе си като туптяща вена, по която неумолимо тече живот. Къде осъзнато, къде не, но хората задължително обичат своята река. С нея е свързана поне една история във всяко градско семейство, която поколенията носят във вътрешния си джоб и обичат честичко да изваждат и разгъват като стар поомачкан лист хартия, който заглаждат с длан и четат с носталгия и трепет. Можеш да срещнеш тези истории на най-неочакваното място. Ей така, докато пийваш на маса и споменаваш тоя и оня... «Ааа, тя ли? Братовчедка на баща ти, казваш? Ами ти знаеш ли, че когато стана голямото наводнение през 1954-та аз я спасих от удавяне? Тя беше бебе и реката за малко да я повлече. А реката беше почти до прага ни...» Можеш да срещнеш всякакви истории... Истински или измислени, но винаги интересни, съчинени с притаената мисъл за реката и за различната емоционалност, която предизвиква. «Когато живеехме при реката в гаража ни всяка пролет идваше един дъждовник. Генчо му викахме...». Променливият й характер предизвиква въображението на хората. Кара ги да съчиняват, да мечтаят за местата, през които минава, да се чудят за хората, които среща по пътя си. Дава надежда, че животът продължава заедно с течението й... А тя самата е така многостранна в израженията си... През зимата се загръща във фина ледена пелерина, която нарочно пропуква тук-там, за да пропусне по-непокорните бързеи, а на камъните си туря по една бяла шапка. През пролетта разтваря обятията си за разтопените снегове и се разширява, надува, разбеснява. Облича кабаретна рокля с рошави, пищни къдрици и танцува бесен кан-кан с рибите. Лятото решава да почине... става мудна и тромава като мечка. Жегата я тормози и тя едва крета, предпочита да се застоява на едно място и да бъбри с жабите в гьоловете. През есента отново набира мощ. Отърсва се от лятната мързеливост и напълва гърди с бързина и енергия. За хората това разнообразие е важно и е не само повод за чести разговори на по ракия вечер, но и успокоение за неизменността на естествения природен кръговрат. Реката привлича както децата, които обичат да играят край нея така и възрастните, които се разхождат или просто седят на някоя пейка и слушат вечния й шум. Пулсиращата вена ги примъква и им вдъхва живот. А мостовете... те носят особен чар. Опасват я като накити - лъскави и нови, привличащи погледа от далеч или позахабени и разкривени като стара сребърна огърлица. Място за любовни срещи, за отмора, за съзерцание... така различни стават дори съвсем тривиалните неща, когато си на моста. Най-великите градове си имат реки – Лондон, Париж, Берлин, Кайро, Москва, Прага, Рим, Виена и още много... съвсем скромно вметвам тук още един велик град - Благоевград :).

сряда, 10 март 2010 г.

гатанка-калпазанка

шляп-шляп... разтопен сняг
кап-кап... улуците
скок-подскок... деца навред
тик-так... един час напред
та-ри-pи-рам... синигер пее
яба-даба-дууу... слънце грее
чук-и-гек... във зимника
ой-ла-ри-пиии... хижаря вика
зън-зън... входната врата
кой е там?

понеделник, 8 март 2010 г.

Осмомартенски дискомфорт





Не че ми се иска да съм цинична, ама ми е свръх некомфортно на прословутия 8-ми март. С изключително неудоволствие срещам изкипрените мадам по улиците, облекли новите си дрехи и засукали при кварталния фризьор невероятни прически ала дьо Помпадур. Навирили са глава с една тържественост, уверени в собствената си еднодневна важност, вкопчили се в задължителната презумпция за днешна бляскавост и ласкаво отношение. А на другия ден нарамват наново торбите с покупки, затворили очи за мъжете си неверници, алкохолици или пълни кретени. Ама нейсе, тях ги подминавам. Нека си тънат в осмомартенска самовлюбеност. По-лошо е с женичките, които познавам. Ухилват празнично, когато ги срещна и изсипват букет от пожелания за женствена неповторимост. А аз преглъщам на сухо изкуствените стръкове и съм принудена да смънкам ответна китка доброжелателност. Ако можех да се видя отстрани, предполагам щях да се изхиля на себе си, защото със сигурност не изглеждам никак искрена и убедителна. И всеки път, срещайки някоя позната се получава една конфузия, щото се чудя дали да я поздравя, че да не вземе да се обиди или дали пък няма да се обиди, ако взема, че я поздравя. А мъжете, горките... За ожалване са. Задължени са да купят подарък. Плюс китки. Плюс ресторант. Плюс мило, нежно, романтично, лигаво настроение, плюс „тъй вярно“ и „винаги готов“. Щурат се нагоре-надолу по улиците с букети-изкупления за гузна съвест, които се чудят къде да заврат. И въобще... целият ден е залят от една лицемерна еуфория по повод неповторимата женска изключителност. Анти Клара Цеткинистите ще кажат естествено, че жената заслужава да се чувства изключителна всеки ден, не само на прословутия 8-ми март. Аз ще кажа: майната му, нека всеки си се чувства както намери за добре. Защото всеки носи неповторимост, която намира своето изражение при подходящите обстоятелства и най-вече - с подходящия човек. Тогава ставаш изключителен. Независимо дали си мъж или жена. А не когато оня счетоводител, когото иначе дори не поздравяваш, ти пожелава много любов, подминавайки те в коридора. Че кой си ти, бе, че да ми пожелаваш подобни неща? Копнея 8-ми март да се пада винаги в неделя... тогава кротко си седя у дома и хич и не мисля по темата. Дано не са се обидили женичите, които празнуват, ама така се чувствам... Ивайло, и да не си посмял да ми купуваш китки!

петък, 26 февруари 2010 г.

social realism


17:00... finally... Скачаш и хукваш, бързаш да не ти подвикне някой в коридора: May I ask a question on the insurance plan…?”, слушалки в ушите - ”System of a down”, сакото от химическо, фини пръски, мъгла или дъжд? ”Shes Like Heroin”, ”Old School Hollywood”, “Lonely Day”… пазарището, магазина, home at last. Посрещат те зелените стени, ученическите истории на 5А клас, Kurosawa и Bobby Marley на зелен фон, дрехите в пералнята, дрехите в сушилнята, дрехите по столовете, морската праска, щастлива, че сме там, опитваща се да прегризе решетките на затвора си, взимам я, тя се сгушва, колко малко наистина й трябва да е щастлива... трима души в лодката без да броим прасето... всеки с разностранни интереси, в стаята си, в бърз стремеж да навакса малките удоволствия, пропуснати през деня... музика, китара, книга, интернет, писане, телевизия, sims3... суетене около печката, dinner time everybody... суетене около мивката, bed time Jina... 21:30… finally... сядаш на дивана, водка с грейпфрут, прожекторът примигва в нетърпеливо очакване, каква кино вечер tonight? Comedy, Kurosawa, social realism, drama…?... NiceBed time, everybody...

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

зелено



Стените в хола ни са зелени. Като нас. Младост, попила свежестта на съзряването и постоянството на борова гора. Цвят спокойствие. Не дразни, не натрапва, не гони. Прегръща. Цвят оптимизъм. Не потиска, не разплаква. Усмихва се. Гледа напред. Зеленият път сред полето от ежедневности. Загръща в успокояващия си плащ и скрива мрачните усещания. Попива сълзите, тъгата. А слънцето отразява. Обратно към нас. Стопля душите и омекотява резките думи. Изтрива вчерашната горчилка, а утрешния ден потапя в нетърпение. Не протестира срещу Bobby Marley, the movies, Sex Pistols забучени право в сърцевината му. Даже напротив. Прегръща и тях с приветлива радушност, нали са наши приятели... А останалите образи приема с любопитство и академичен интерес. Въпреки лудешкото си внушение, не е незрял, нито неразумен. Носи премерения баланс между непредвидимите останки от младежкото ни непокорство и умерената праволинейност на реалната възраст, подпряла се на прага. Вечен цвят. Зелено. Ей го там, зад мен...

вторник, 23 февруари 2010 г.

The Man Who Loved Yngve (2008), Stian Kristiansen



Една страхотно разказана и перфектно изиграна младежка история – забавна, непринудена, обикновена, но и изненадваща. Протяга ти ръка и те прегръща приятелски в атмосферата на 80-те с готина музика, небрежни хлапета, капачки на ревера, любов, приятелство. Не натоварва с присъствието си, даже напротив – отпуска те в премерения си ритъм, но в същото време те кара да се замислиш за простите човешки взаимоотношения и неочакваните емоционални обрати, които понякога разклащат света ни.
Група момчета в страни от mainstream-a намират общ език в музиката. Заформят любителска пънк-рок група, срещат се, свирят, смеят се, говорят... Приятелството им се развива сред ученическата любов на едното момче (Jarle) с дълго преследваното и мечтано момиче (Cathrine), сред проблемите на обикновения живот в обикновения малък норвежки град, където всеки кара колело. Уж стандартна ученическа история – бира, купон, мери джейн for the first time… Докато Jarle не среща Yngve – новото момче. Нежно и красиво по момичешки, неочаквано с предпочитанията си към синт-попа и тениса. Jarle открива едно различно измерение на чувството любов. Необяснимо привличане, което притъпява останалите емоции и го тласка в свят, където музиката и прическите са различни. Нашите симпатии към Jarle с небрежната оранжева коса си остават, а тази нестандартна любов не дразни. Поднесена е съвсем плахо, каквито са и чувствата на двете момчета и ни кара да прехапем устни от предусещането за евентуалната развръзка. Като всяка истинска любов, и тази носи разрушителна сила в себе си и за съжаление срива основите на приятелството, любовта и групата. Оставя отпечатък върху крехкия младежки свят. А нима може да бъде другояче...?

понеделник, 25 януари 2010 г.

зима

дъхът застива във въздуха
на минус 8.5 градуса
увисва на ледена нишка
като облак от скреж
в зимен куклен театър
мислите тичат, за да се стоплят
сред декор от премръзнали думи
в премиерната пиеса
за този сезон