Стените в хола ни са зелени. Като нас. Младост, попила
свежестта на съзряването и постоянството на борова гора. Цвят спокойствие. Не
дразни, не натрапва, не гони. Прегръща. Цвят оптимизъм. Не потиска, не
разплаква. Усмихва се. Гледа напред. Зеленият път сред полето от ежедневности.
Загръща в успокояващия си плащ и скрива мрачните усещания. Попива сълзите,
тъгата. А слънцето отразява. Обратно към нас. Стопля душите и омекотява резките
думи. Изтрива вчерашната горчилка, а утрешния ден потапя в нетърпение. Не
протестира срещу Bobby Marley, the movies, Sex Pistols забучени право в сърцевината
му. Даже напротив. Прегръща и тях с приветлива радушност, нали са наши
приятели... А останалите образи приема с любопитство и академичен интерес.
Въпреки лудешкото си внушение, не е незрял, нито неразумен. Носи премерения
баланс между непредвидимите останки от младежкото ни непокорство и умерената
праволинейност на реалната възраст, подпряла се на прага. Вечен цвят. Зелено.
Ей го там, зад мен...
Няма коментари:
Публикуване на коментар