Сънят ми си тръгва

Сънят ми се измъква от пребледнялото одеяло.
Все още топъл, полепва по леглото
по захвърлените от изтощение дрехи, по пода
изоставяйки потръпващото ми тяло
да се лута да търси себе си.
Студът ме облазва ненаситно и бързо
поглъща всяка фибра, за лято мечтала
не търси спирки
не подбира пътища
и там, в самотната нощ черно-бяла
където дори мъглата, пълзяща към ъглите
се спира немощна и тръгва обратно
където реалността се блъска челно в съня
като в огледало, чупено вече стократно
там е по-студено от кожата на снощен мъртвец
по-самотно от любов нежелана
по-тъжно от изсъхнало дърво сред зелена гора.
И сънят ми си тръгва, а аз оставам да не сънувам
в три през нощта.