Гората

Гората ме чака примирено.
Ден след ден, нощ след нощ
влагата възкръсва от недрата ѝ, ухаещи на новородено,
на свежа и после умираща трева, на ягоди, на мокри от роса омайничета, на пръст,
от която започва и в която свършва животът.
Гръд, попила в сърцевината си вятър, дъжд, студ, река, слънце, огън.
Над мен - звезди като факли, осветяващи ритуално пътя ми
небе като океан, в който не мога да се удавя
въздух като нож, допрян до изтръпналото ми чело
капки кръв по шията ми - жертвен белег на бягството.
И докато в съня си стъпвам по борови иглички,
босите ми крака се свиват конвулсивно в тишината на стаята
над погледа ми се стрелкат райски птици като шарени копия,
понесли мен на крилете си
със сърце като дюля, също тъй уханно и твърдо
с душа като нар, също тъй кървава и ронлива
с очи като грозде, също тъй опиващи и черни.
И ръцете ми - върбови клонки, вплетени в трънен венец
бедрата ми - лебедови шии, положени на горския мъх
косите ми - диворастящи треви, втъкали детелини и теменужени стръкове...
Гората ме чака примирено.
Оттам ще дойда след раждането си.
Там ще се върна след смъртта си.