Пролет

Вървя по изкъртени тротоари сред кабели, положени в плитки гробове, жълти ленти „do not cross“, очертани с тебешир тела на убити котки, ламаринени къщи, под които се крият гълъби, обречени на глад и небето се е спуснало ниско над продънените покриви, до прозорците, почти до вратите на къщите, чиито панти стенат с ръждясал звук. Тихо е като в блато без жаби, самота притиска слепоочията и измамен студ пробива корените на косата ми един по един. Стигам до главната улица. Разляла се е като сива река и чака рибарите да закърпят мрежите си. И докато вървя сред пробити лодки, возещи пробити хора и стискам зелената рецепта, изведнъж забелязвам нещо странно, необичайно, извънредно, омайно, чудно, красиво, необичайно, от което лицето ми се прояснява и от очите ми потичат сълзи на радост и еуфория, а зеленият лист хартия пада и отплува надолу по течението като тъжен удавник. Кестените са се разлистили.