Есен

Сърцето ми е счупена камбана. Ударите ѝ отмерват сгрешените часове към щастието, което никога няма да дойде. Фалшивият ѝ звук прокужда нереалните надежди, скупчени като осиротели гълъби под камбанарията, а стържещият ѝ ек кръжи дълго и протяжно в небето над храма. Очите преливат от едри капки дъжд, които барабанят натрапчиво по патинираната повърхност, създавайки какафония, вещаеща аритмия и задух. Аз съм вашата есен, която носи вятър и хлад, погребва блаженството ви, издухва доволството ви и разстила студената си премяна над загиващи треви, цветя и чувства. Аз съм спорадичният повей на загатната зима, посивялото лице на оптимизма ви, размило цветовете си от слана и сълзи. Седя на брега на езерото и гледам лебедите. Красиви са. Бели и черни. Ин и ян. Светлина и тъма. Падение и подем. Танцуват валс с примиренчеството ви, готови да отлетят всеки момент, носени от музиката, която единствено има пречистваща сила. Очите ми са пъстри калейдоскопи, които виждат цялата красота на света, погребана под тинеста вода и изгнили листа. Искам да разкопая калта с ръце, потънала до колене в блатото, което ненаситно ме поглъща сантиметър по сантиметър, да изтръгна душата си от дъното, кървяща от собствените ми нокти, да прегърна грациозната шия - струйки кръв по снежните ѝ пера, и да следвам пътя към целебната пролет. Краката ми са бетонни блокове. И докато черният и белият лебед се чифтосват в нереален сюжет-негатив, аз продължавам пътя към зимата.