любовница

Имам една позната по служебна линия. Женичка към края на трийсетте от типа "радостта на партийния секретар". Почти хубавичка, бая височка, с налети цици, бедра и коремче и сладникаво-сладострастна физиономия. Кат бивша стюардеса е малко, леко позахабена от живота, алкохола и цигарите. Та, виждам я тия дни, поздравявам я и тя ме спира с кратък въпрос за скорошен служебен казус. Аз отварям уста да й отговоря и в тоя момент телефонът й зазвънява с кръшна латино мелодия. Тя го поглежда, усмихва се гузно, дръпва се една крачка встрани и казва в слушалката "Здрасти, ще ти се обадя след малко". И затваря. Аз пак подхващам мойта си песен и телефонът пак запява. Тя се усмихва малко накриво, слага телефона на ухото си и казва твърдо "Изчакай малко, де!". Аз трети път запевам, а латино ритмите отново нахлуват на средата на изречението. Този път тя се разядосва, дръпва се по-далече и сред грохота на закъснели автобуси и изнервени таксиджии изсъсква тихо в слушалката: "Стига звъниш, тъпако, да не съм жена ти!". Ма аз чувам. Сичко чувам. Обръщам се нарочно на другата страна и започвам да блея в свръх интересните лястовици, които  все още, в началото на октомври, пикират кат луди бомбардировачи. Защо, по дяволите, не отлитат на юг тия лястовици??