Очакване

Тя седи на малката кръгла маса и чака.

Сърцето ѝ е свито като неволно прегъната страница на книга.

Безпокойството пулсира в корема ѝ -

тихо, монотонно жужене на муха в паяжина в ъгъла на стаята.

И се стъмва рано, прекалено рано,

както когато майка чака дъщеря си привечер,

а тъмата идва преди уреченото време

и налазва улиците, потулва кестените, осветява демоните

и майката стои на прозореца отчаяна

и преглъща неми сълзи за дъщеря си,

която е трябвало да се прибере преди здрач.

Тя седи на малката кръгла маса и чака.

Той ще дойде.

Ще застане в дървената рамката на вратата,

светлината падаща косо върху лицето му;

ще спре за миг, за да я погледа отдалеч

и ще тръгне с тежки стъпки -

очите му вперени в нейните,

а тревогата ще се смъкне от нея като зелена риза от коприва,

оставила червени петна страх по голите ѝ рамене;

клепачите ѝ ще се затворят, за да прогонят сълзите -

те вече нямат място там;

сърцето ѝ ще издиша в тремор -

то бие с неговия ритъм;

и когато той приближи, тя ще затвори прозореца -

дъщеря ѝ е у дома;

и двамата ще седнат заедно на малката кръгла маса,

където ръцете им ще се срещнат,

докато докосват чашите,

докато се търсят трескаво.

Ад

Кой казва, че адът е долу? Той е тук. Блъскаш се в него по тротоарите, в разнебитените погледи на хората без лица, в птиците със строшено крило, в облачния сплит на зимата, в грипната инфекция на лятото, в кучетата без дом, в децата без вина… И всяка пролет липите лепнат от греховна сладост, която не търси опрощение. Всяка есен кестените умират, скрили хорските прегрешения с празните си иглени ковчези. Гълъбите кълват захвърлена нафора, котките чакат на пусия обяда си. И всичко изглежда безнадеждно като реалността на охлюв във вряща тенджера, изоставил черупката си в нелеп опит да се спаси.

Сънят ми си тръгва

Сънят ми се измъква от пребледнялото одеяло.
Все още топъл, полепва по леглото
по захвърлените от изтощение дрехи, по пода
изоставяйки потръпващото ми тяло
да се лута да търси себе си.
Студът ме облазва ненаситно и бързо
поглъща всяка фибра, за лято мечтала
не търси спирки
не подбира пътища
и там, в самотната нощ черно-бяла
където дори мъглата, пълзяща към ъглите
се спира немощна и тръгва обратно
където реалността се блъска челно в съня
като в огледало, чупено вече стократно
там е по-студено от кожата на снощен мъртвец
по-самотно от любов нежелана
по-тъжно от изсъхнало дърво сред зелена гора.
И сънят ми си тръгва, а аз оставам да не сънувам
в три през нощта.

Истина

Нямам сили.
Сламките тежат колкото конски каруци
колове за разпятие в очите на другите
раменете ми се свиват под погребалните звуци
до гробове на гъсеници, нестанали пеперуди.
Зениците ми тихо превръщат се в крематориум
изгарящ ненаситно чуждата критика
опитвам се мъченически да творя история
оставила зелена диря във плиткото
заривала с пръст неродените насекоми
пепел и тор за сплетните на злостните.
Не искам да се крия във фалшиви им заслони
предателски да загърбвам истини прости
не искам да бъда лъжлива девица
заченала непорочно мъртви кумири
а може би не е нужно да сме спасители
може би е достатъчно да бъдем ние.

Пролет

Вървя по изкъртени тротоари сред кабели, положени в плитки гробове, жълти ленти „do not cross“, очертани с тебешир тела на убити котки, ламаринени къщи, под които се крият гълъби, обречени на глад и небето се е спуснало ниско над продънените покриви, до прозорците, почти до вратите на къщите, чиито панти стенат с ръждясал звук. Тихо е като в блато без жаби, самота притиска слепоочията и измамен студ пробива корените на косата ми един по един. Стигам до главната улица. Разляла се е като сива река и чака рибарите да закърпят мрежите си. И докато вървя сред пробити лодки, возещи пробити хора и стискам зелената рецепта, изведнъж забелязвам нещо странно, необичайно, извънредно, омайно, чудно, красиво, необичайно, от което лицето ми се прояснява и от очите ми потичат сълзи на радост и еуфория, а зеленият лист хартия пада и отплува надолу по течението като тъжен удавник. Кестените са се разлистили.