The Tree of Life (2011), Terrence Malick

Да, на много хора този филм няма да се хареса. Ще им се стори скучен, безсмислен и най-вероятно няма да го изгледат до край, пуфтейки с досада и въртейки очи на грандиозната помпозност и претенциозността за интелектуално кино. На мен обаче ми хареса. Мисля че човек просто трябва да има една по-особена нагласа, за да го възприеме през погледа и мисълта на режисьора и да го изживее както трябва. Принципно не обичам да чета предварително отзиви за филмите, които гледам. Казвала съм и друг път, че не искам разни чужди словоблудства да блокират пътя на възприятието ми за това, което предпочитам да видя и интерпретирам сама. За този филм, обаче, ми се струва, че е по-добре да бъдеш подготвен. Трябва да си наясно, че това не е популярния тип холивудска мега продукция, защото разочарованието неминуемо ще последва. Трябва да се отърсиш и от предразсъдъците относно Брад Пит и да седнеш пред екрана отпуснат, спокоен, отворил сетива и възприятия за едно философско, силно визуално и отвлечено изживяване. И тогава може би ще ти хареса. Но пак не е задължително.

Историята е съвсем проста и не това е фокусът. Филмът е една магическа поредица от преплитащи се спомени от детството, вселената, космоса, закодирани послания за сътворението на света, за раждането, за еволюцията, за израстването. Подсъзнателни мисли, пресъздадени в цветове, форми и страхотна актьорска игра. Почти няма реплики, по-скоро приглушени спомени от думи,"‘шепоти от отвъдното" и музика. Изключително музика. Визуалното изживяване е особено впечатляващо с красиви мащабни кадри и великолепна кинематография. Хипнотично, увличащо, предизвикващо мисълта и чувствата – такова беше за мен възприятието на този филм.

Ако решите да го гледате все пак, имайте едно наум, че е твърде вероятно да ви доскучае...

What to Do in Case of Fire (2001), Gregor Schnitzler

Много свежо изживяване с този филм, носталгично, лирично и приятно хем да си припомниш старите времена, хем да потъгуваш за това как нещата се променят с естествения ход на времето и променят и теб... и лудите младежки години, ревностните увлечения, смелите постъпки, водени от непоклатими убеждения и идеи отстъпват място на умерения, разумен и обикновен живот на едни пораснали момчета и момичета. Хубавото е, че въпреки всичко, там, дълбоко, бунтарският дух и пламенният идеализъм са се стаили като немирни деца зад бюфета и изскачат точно, когато нуждата и обстоятелствата го изискват. И тогава костюмираните младежи се превръщат отново в пънк-бунтарите от 1988г и ти дават надежда, че ти също можеш да излезеш иззад бюфета, да захвърлиш приличните дрехи и да нахлузиш скъсаните дънки и кубинките, да препускаш през наложените условности на скучния, задължителен живот на "големите" и да бъдеш СЕБЕ СИ!

П.С. Само да спомена, че удоволствието е дваж по-големо заради участието на Til Schweiger.

 

Ex Drummer (2007), Koen Mortier

Много разчупен и идиотски филм – и като идея и като визия. Трима очевидни кретени, all handicapped in some way, търсят барабанист за пънк групата си, за да участват в местен импровизиран конкурс. Единият е гей с нелепо парализирана ръка след като властната му майка го хваща да мастурбира в леглото; другият е гологлав, татуиран и свръх агресивен към жените побойник, жаден за кръвта на жертвите си; а третият е глух наркоман с жена наркоманка и тънещо в изпражненията си около двегодишно дете. Пълен абсурд, допълващ се от нестандартно снимане на заден ход, насечени кадри, брутални визии и пънк за музикален фон. И още – натрапчиво присъствие на ненормалната майка, луд баща, вързан за леглото, пънкар с гигантски 50 сантиметров пенис, жената-мечта за всеки мъж, довела в леглото друга (при това руса!) жена. Към пънк групата се присъединява бивш барабанист, понастоящем известен писател с далеч по-хигиеничен живот. Поне привидно.

Филмът изобилства от резки обрати и стряскащи сцени, за които тайно се надяваш, че не се случват никога, никъде и на никого, колкото и неприятен да е. Дивата музика допълва картината на една не просто идиотска, а тотално изкривена, брутална с жестокост и агресия действителност, кулминираща на моменти дори в перверзна комичност. И да, наистина се разхилваш на нелепости, макар да предизвикват и леко неудобство с абсурдността си. Провокаторски тест за толерантност и търпимост, завършил, между другото, по съвсем подобаващ начин...

Задължителен филм за любителите на пънк музиката. Пък и не само. Нестандартно кино, което ще се запомни, за разлика от един куп бози, които просто се разтварят в ежедневието, още щом лампите на домашния киносалон светнат.

Django Unchained (2012), Quentin Tarantino

Струва ми се, че Тарантино неохотно е метнал на гръб протрита раница, натъпкана с баналности и безсмислени фрази от последните си два филма и тътри тежко, но неумолимо крака към досадните стандартности на киното, които прескачаше със засилка и овчарски скок преди време. Още с ония ‘Копилета’ (тук е мнението ми за тях), постлали му гостоприемно протъркан килим към печалното мазе на новото, нетрадиционно кино, което сам създаде, опитите му да изскочи с вирната брадичка на бляскавата сцена са пълен артистичен провал. Очаквахме новия му филм с една плаха надежда, че времето е генерирало свежи идеи в иначе приятно ненормалната му глава. Греда! Изчерпан и стилово и идейно.

Ясно е, че гангстерската тематика вече не е актуална, особено след разните му ‘Криминалета’, ‘Кучета в резерв’, ‘Кил Биловци’ и т.н., а и последвалите многократни опити за имитации на знайни и незнайни режисьори. ОК, това доведе до Втората световна война... Но да отпрашиш чак в Чичо Томовата колиба и да си мислиш, ’мале, колко съм оригинален, ама как го измислих, сега половин афро-америка ше ми вика евала, бро, уотс ап, супер си’... е малко наивно.  Както и да разчиташ на една финална кървава сцена, ‘бруталисимо, бро’, също е малко безотговорно. Май единственото нестандартно нещо, което е успял да измисли, е да кръсти една робиня с името Брумхилда фон Шафт. Това, обаче, звучи като жалък опит за оригиналничене.  

Иначе главният герой – симпатичен. Онзи немеца, разбира се. Съратникът му няма да коментирам. А за горкия ди Каприо какво да кажем... не е лош актьор момчето, но пуст малшанс да се роди с такава скапана физиономия. Е, потопи Титаник, са очевидно ше потопи и Тарантино...

И къде, по дяволите, отиде приятният кино формат от 90 минути?

умиращ сняг

когато погледна умиращия сняг

се усмихвам

тялото му (бяло) се разтапя

и това не ме впечатлява

очите му (ледени) плачат

и това не ме натъжава

кръвта му (кална) се стича

и това не ме ужасява

садистично се радвам
потривам ръце

признавам си...

не бих възразила той да умре

Данчо

Час, ден, седмица, месец, сезон

един след един

вървят шумно по отъпканата пътека

завлачили радости, скърби, неволи житейски

съдби човешки, изстрадани, тежки

отчайващи и непоносими

или кротки, тихи, едва доловими...

съдби човешки

Но истински, дишащи, живи.

Тебе, приятелю, те повалиха по средата на тази пътека

ти, който не вървеше полека

а тичаше с вятъра и летеше с орлите

грееше със слънцето и светеше със звездите

тебе, приятелю, те повалиха рано от тази пътека

тебе – Човека

Момчето, което не искаше да повярва в лъжата

отказваше да се крие, да върви пипнешком в тъмнината

и крачеше смело, без лицемерие, без злост, без уплаха,   

горд в честността, сигурен във успеха

И те завидяха.

На тебе – Човека.

Час, ден, седмица, месец, сезон.

един след един

ние вървим по отъпканата пътека

завлачили истини – изстрадани, тежки

отчайващи и непоносими

затлачили душите ни, притиснали порива ни

сграбчили сърцата раними...

Ние, приятелю, нямаме изход

ще извървим докрай тази неизменна пътека

всеки приел съдбата си – дали тежка, дали лека...

но знай, че там, дълбоко в сърцата си, в печал, безутешно

ние винаги ще носим тебе – Човека...

рибите

безгласни, безсилни, безмозъчни, безсърдечни

оцъклили бездушни очи, безчовечни

хриптейки за въздух

проклели съдбата

да бъдат основно, с гарнитура - салата

чадърите

изкорубени

с раздърпани рокли и неприлично разголени спици

непокорни по дух

разнообразни по вид

немирни, но с лица умити

дъжд, вятър и студ посрещат неизменно кораво

фасади остъргват с озъбени обръчи

в спор за тротоарно право

и пак тръгват...

нищо, че на един крак само...

I'm a Cyborg, But That's OK (2006), Chan-wook Park

Отдавна не съм правила кино-преглед, но “I’m a Cyborg, But That’s OK” на корейския режисьор Парк Чен-Уок просто си заслужава човек да загърби нескончаемата домакинска работа (пуста да опустее!) и да седне да напише два реда, ей така, за да се отърси от емоцията и да запечата удоволствието. Невероятно изобретателен, симпатичен, ексцентричен, и тъжен и весел, провокиращ и неочакван филм, който гледаш с едва удържаното, сподавено въодушевление на откривател, попаднал на скъпоценна находка в тайна пещера. Насладата, която ми доставя, ме кара да потривам вътрешно ръце в истинска еуфория от тази така шантава история, от невероятните образи, страхотната игра, перфектните и детайлни кадри. Не случайна е репутацията на Парк Чен-Уок, а и останалите му филми, между другото, са също тотално залепващи, но по съвсем различен начин от този. Няма да разказвам подробно историята. За такъв филм, тя би трябвало да е изненада за зрителя, за да бъде пълноценно усещането. Ще кажа само, че става дума за лабилна човешка психика, сринала се пред обстоятелствата, за странни човешки съдби, отритнати и неразбрани, за изкривен свят, на моменти изглеждащ откачено праволинеен и разбира се, за вечната, истинска, чиста любов, така нестандартна в един свят на безумци. Тук трябва да отбележа че принципно, азиатското разбиране за нестандартност отива поне на девет преки от конвенционалното, досадно американско такова, изритвайки го някъде в задния двор на качественото съвременно кино. Въобще... не мога да не изразя въодушевлението и респекта си към корейското кино като цяло. Последната година с огромно удоволствие и след много внимателен, детайлен и обоснован подбор на Ивайло, изгледахме една качествена купчина корейски филми на изключителни корейски режисьори и отдавна сме оставили плоското американско кино да си се въргаля необезпокоявано там в задния двор (където, така или иначе е от 30-тина години). За нас, на този етап, с киното трябва не само да изживеем насладата от приятно прекарано време, но то да донесе и нещо различно и ново, изобретателно, мислещо, показващо стари истини по нов начин, разкриващо неизменни, познати емоции в неподозирани кадри и най-вече, оставило следа. Оставило мисъл. Философия. Безсънни мигове. Това е. Гледайте филма, ако искате, разбира се. Не е канонична ода за велики герои, нито протяжна любовна драма, нито повърхностна, забавна комедия. Просто една шантава, симпатично откачена история. Ако трябва да се определи с една дума, за мен това е ‘bizzare’.