кратка история

пиша мислите си с молив

и ухае на дърво

на смола

на живот разхвърлян

и див

надраскан с хаотична ръка

букви грозни

думи красиви

препинателни знаци

спънали мисълта

подреждам ги

в шарена броеница

и мушвам в джоба.

ще прочета после

сама.

машина за кафе

Отивам за кафе до машината. Там стои младеж с упоритостта на младо магаре и хъса на олимпиец и мушка стотинки в процепа, които своенравната машина отхвърля с презрение и без никакво колебание. Стотинките издрънчават демонстративно в металния улей, младежът ги взима и отново ги пъха в устата й. И така 436 783 пъти. Аз чакам стоически, потропвайки нервно с кубинка и го гледам очакващо. Той не се впечатлява. На седмата минута се замислям дали да не се върна до офиса, за да взема още стотинки и да му дам, но некакси ме домързява и се отказвам. Младежът обаче не се отказва. На 436 795-тия опит се изнервя подобаващо и бие един шут на сприхавата машина. Тя примигва шокирано и издава жален, пиюкащ звук като настъпено по малкия пръст на крака пиле. Аз вече не издържам и като една миролюбива, съвестна гражданка-общественичка му казвам: "Ама какво правите, младежо!", на което той ми отговаря на английски: "Фак оф", изважда портфейл от джоба си, бърка продължително и навъсено, намира некакви стотинки, изпуска две на земята, псува, вдига ги, мушка ги в процепа на машината, която въздъхва облекчено, потръпва и започва да мига и бръмчи обещаващо, пускайки чашка. Той си взима шибаното кафе, подминава ме с пренебрежение и горно вдигната от победата на човечеството над киборгите глава и си отива. Най-сетне се приближавам до машината, пъхам предпазливо стотинките в процепа, машината ги отхвърля с презрение и без никакво колебание и те издрънчават в металния улей.

ring tone

Влизам теа дни в един магазин да блея в шаловете (бел.авт: шаловете са ми фетиш, артефакт, мания, страст номер ено). Разглеждам си, а в ушите ми дъни System of a Down на новия ми mp3 player прилежно прибран в джоба. Жените в магазина - две продавачки и една клиентка са се обърнали към мен и ме гледат странно. Започвам да се притеснявам да не съм излезла нещо гола без да искам. Поглеждам се. Не съм гола. Боже, ципа! Моментна паника. Опипвам се - вдигнат си е. Сигурно съм рошава. Ма не е възможно, с шапка съм. Дали не съм си гримирала едното око само? Ма пак не е възможно. Аз не се гримирам. Вече обмислям дали да не им се разкрещя: "Какво сте ме зяпнали, патици загубени, не сте ли виждали жена с мания по шаловете!", когато дочувам далечно ехо на друга песен на System of a Down. Телефонът ми. Махам слушалките от ушите и чувам как в гробовната тишина на магазина дъни Chop Suey на макс. Излязох си небрежно, се едно никога не съм стъпвала вътре. И без това шаловете им не струваха.  

цици

Всеки ден, минавайки покрай книжарница "Дъга" на път за вкъщи поглеждам дали "циците" се тресат. "Циците" е една портативна пластмасова мома отрезана до кръста с огромни, обли, силиконови цици, които се тресат и подскачат посредством некаква батерия. Тва продължава от около половин година вече. Батериите не се изтощават (или ги подменят бързо и ловко), а аз не забравям да проверя, докат минавам, дали случайно не са се изтощили. Вече аз самата започвам да се изтощавам от тая настоятелност. Вчера до витрината баш пред "циците" беха спрели баба и внуче. Момченце. Детето блееше в некакви комикс- герои и подръпваше баба си за палтото да види Спайдър мен, а тя вцепенено гледаше "циците". Мисля че беше шокирана до безумие и трескаво се чудеше как да предотврати сблъсъка на детската невинност с това изчадие адово, но некакси не можеше да помръдне (да, те хипнотизират по свой си начин). "Циците", за щастие, са разположени на нивото на очите на нормален възрастен, та на пръв поглед едно дете не би ги видяло. След като бабата не реагира и на третото подръпване обаче, младежът викна: "Бабо, бе, виж Спайдър…" и млъкна с вдигната глава. Титаник се блъсна в подмолния, подводен айсберг.

шопинг

Отбивам се в един магазин за бърз обеден шопинг между пилето с ориз и сметките за gsm. Продавачката е врло напориста, жизнерадостна млада дама. Усеща зле прикрития ми жаден поглед и кат една Мадлен Алгафари веднага преценява, че съм средностатистическа жена, за която пазаруването е втора страст след печенето на домашни сладкиши. Метка се към мен и се увесва на дебелия ми ямурлук (дет му вика Ивайло), който в действителност е елегантно, сиво, плетено манто. Показва ми 6 различни парцала. Отхвърлям ги с презрение. Измъква други 6, от които подбирам два що-годе прилични и отивам да пробвам. Изглеждам кат R2D2 в туника. Не че нещо съм кръгла, но така ми стоят. Излизам разочарована от пробната, а девойката е приготвила нов наръч. Усмихвам се извинително и правя опит да си тръгна, но тя не ме пуска. Гепва се за ямурлука и започва да се влачи по земята, докато аз отстъпвам към изхода в панически ужас, че ше го разтегне и то само от задната страна. Подритвам я небрежно с крак, уж съм се спънала нещо, но тя стоически поема ударите. Гепила се е кат комунист за власт и крещи пред СИЧКИ ОСТАНАЛИ КЛИЕНТИ: Ма, госпожо, забравихте си чадъра!