В този зелен петък слънцето реши да се покаже иззад сюрреалистичните облаци, превзели безсрамно небето и огря плахо Благоевградската мрачина. Благоевград е бая горещ през лятото, но през есента е разкошен, особено когато не е опушен. Слънцето е стеснително, но топли душата, а кестените и липите са жълто-оранжеви бомби. Вървиш и под краката ти хрупат листа. Прилежни хора ги трупат на купчини, но те се пилеят непослушно като малки деца, завихрят се от вятъра и се навират нахално в пътеката, която си си начертал. Играта с купчини есенни листа се равнява по кеф само на играта в преспа сняг, на търкалянето по пролетна ливада и на ония топчета, падащи от не-знам-какво-дърво, дето пукат, като ги настъпиш. Та, вървя си с ръце в джобовете, подсвирквам си и току пред мен - огромна, пухкава, златисто-охрено-кафява купчина листа. Е ся, е ся, викам си, ше се бухна в нея! Хич не ме интересува къде съм, коя съм, защо съм, гледам я и тя ме примамва с мекотата и шаренията си, с планинската си форма и ми шепне шумолейки. Разпервам ръце, засилвам се и се насочвам право към тоя вълшебен юрган, когато чувам:
- Извинете, колко Ви е часът?
Сепвам се и се обръщам, пред мен стои дете втори-трети клас, гледа ме с големи очи, на гърба му има огромна раница, якето му е разгърдено безцеремонно, а под блузата му се подава измъкнат от панталоните потник.
- 12:20 – отговарям му.
- Е, значи има време! – казва ухилен, втурва се край мен и се бухва право в купчината, барабар с раницата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар