Вървях сама в есенната прохлада,
а над мен тихо се смееше вятърът.
Нямаше гонки по въздушната
автострада
само камбаненият звън-проклятие
дереше с металния си език воплите ми
-
древноезически притчи за любовта,
а тя се изплъзваше със смях от
ръцете ми
както конец от игла.
И аз продължавах начумерено пътя си
в Дионисиево-звездната нощ.
Котки вдигаха пирове с писъци,
кучета лаеха за разкош.
И в тази съвременно-антична трагедия
се лутах неутешимо сама.
А любовта профуча край мизансцена,
да ме чака зад ъгъла
обеща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар