Утро

Шумно е утрото. Не прощава на кротко дишащите с полуотворени усти спящи, на едва полюшващите се прозирни завеси по наплютите от мухи прозорци, на вяло накацалите по бледожълтите стени комари, на прокрадващите се в жегата сънища, пропъждани нахално от сутрешното развиделяване. Шумно е утрото. Носи ехото от плачещо бебе и ядния глас на баща му, разтреперания глас на майка му, блъскащ се в стените и отскачащ навън, за да се разпилее в десетки гневни звуци по паважа, смущаващи наскорошния изгрев. Идва боклукчийската кола и раздира безсрамно измамната тишина с тежко бучащите си мотори и грохота от изсипващи се в търбуха ѝ остатъци от предишния ден и отминава, за да безпокои нечие чуждо спокойствие. Шумно е утрото. Към входа на църквата, по пътеката, едва забележима сред хаотично полегналата във всички посоки суха трева, върви млада жена. Облечена е в черни дрехи, на главата си е вързала черна забрадка, която ѝ придава вид на преждевременно остаряла светица, в ръката си държи кошница, покрита с избеляла кърпа. Прилича на стара сицилианка, понесла на плещите си вековната мъка на стотици майки, напразно очакващи мъжете си, погребващи синовете си, утешаващи снахите си. Навела е поглед към твърдата земя, напълно недосегаема за околния свят. И там, в средата на пътеката, сутрешната градска глъч изведнъж затихва и с мощен, пронизителен звук забива църковната камбана. Избухва като гигантски гейзер високо над другите шумове, заглушава всяка мисъл, привежда ниско разперените клони на палмите, притиска сънените гласове на внезапно пробудените хора, завърта в тих водовъртеж лъчите на ранното слънце и ги притаява в сивата трева. Жената се спира за миг, прекръства се и продължава към портата. Цикадите запяват последната си песен. Тихо е утрото...