Кестен

Слънцето напича, прогаря като озверял огън обвивките ни, разсъхнали се до чуплива старост и шиба и без това залинелия ни ентусиазъм. Вървя по размекнатите улици под горещия похлупак и разглеждам кестеновите дървета. Само те ми дават сянка и надежда. Достолепни са и непоколебими като вечна статуя на герой, оцелял във всичките идиотски протуберанси през годините и вперил хладната си мраморна снага в небето. Широката им корона успокоява, разперените им листа милват. Особена, благородна човешка порода са това кестеновите дървета. Носят човешки имена и пазят хорските тайни в бодливите си черупки. Наесен отварят хранилищата, натежали от прегрешения, и ги мятат по главите на грешниците, за да им напомнят какви са ги вършили през годината. Най-деликатното опрощение от свещеник, който не укорява и не търси вина. Просто те шибва с кестен в главата, за да не забравяш непреходността на простите житейски ценности.

Моето кестеново дърво се казваше Христо. Беше старо, огромно и жилаво. Живееше на нашата улица, до своите приятелки, старите къщи, разтворили свойски пердетата си за него, без свян от кроткия живот вътре. Шумолеше примамливо с гъстата си корона и събираше под дебелата си сянка всички деца от махалата. Любимо място за срещи, глъч и игри, за откраднати набързо целувки, за детски плач и смях до изнемога. Знаеше всичките ми тайни. Всяко лято ги погребвах една по една в градината в задния ни двор – кестен, детелина и цветно мънисто в спомен, запечатан под стъкло. И често разравях пръстта ненаситно, любопитна от трансформацията под стъкленото око, копнееща да надникна в загадъчния му задгробен живот, отвъд земното и известното. Понякога успявах. И попадах в свят, който все още не смея да опиша. След това пораснах. Градската управа събори родната ми къща, затрупа спомените под останки от скелета и тухли, а Христо посече, за да строи булевард и правоъгълни железобетонни кооперации. Оттогава търся новия си кестен. Ще го кръстя Найден.