Морето

Морето се гъне под изгарящите лъчи на слънцето, приижда неумолимо и тръпнещо, поглъща пясъка, размива детските стъпки и следите от голи тела и се отдръпва засрамено от ненаситността си. Тук няма чайки. Особената тишината на небето, смущавана единствено от плахи облаци и сенки на случайно преминаващи лодки, носи внезапно успокоение. Хората са мудни и сластни като петмез по шията на девойка. Бавно почистват пясъка от затоплените си бедра, примижавайки срещу слънцето, облизват солените си устни и търсят опипом хладината на потни бирени бутилки. Жени, огромни като бели хълмове, загубили хоризонта си, минават схванато пред дремещите погледи на лежащите, потапят се бавно в приласкаващата ги вода, в която се чувстват леки и ефирни и бавно се връщат обратно. Тук никой не е чужд на морето. Еднакво дружелюбно е то към всяка форма и възраст плът, към всеки тип и цвят кожа, към всеки вид допир. И по неподражаем, особен начин, характерен само и единствено за него, признаващо самоволно собствената си сила и слабост, собствената си неповторимост и изключителност, вечно, титанично, самотно, морето приютява всички. Тук няма различни.