македонското вино...

Виното ни е гъсто и тъмночервено като кръвта на македонски войвода. Има и онзи стипчив вкус, попил спомена за горчилката на онези изстрадани времена. Факт е, че ние си го харесваме, докато разни вино-пиещи елементи от по-нагоре или по-надясно, примерно, на географската карта, го намират за прекалено „тежко”. Е как, бе, да пием „леко” вино? Да не би да ни е било леко, когато сме проливали гъстата си тъмночервена кръв за свободата на едно парче земя? Тази тежест от тогава се е загнездила в сърцата ни. Предава се от поколение на поколение като стара, нажежена монета, която прогаря дупка в душите ни... Песните ни са бавни и нагнетени като тинесто течение на вечна река. Изтръгват от дълбоко емоциите, изстискват сълзите от тях и ги стаяват върху клепачите ни. Генетичният заряд, който носят ме кара да настръхвам всеки път, когато чуя „Болен ми лежи Миле Попйорданов”... Не мога да кажа, че съм обременена с исторически факти и истини или че съм пристрастена към историческата тематика, даже напротив. И въпреки всичко главата ми изтръпва и буца засяда в гърлото ми... ей такъв е генетичният заряд на този край... Айде наздраве, войводи!