Едни пациент на офиса
(както наричаме заблудените души, които се увесват на дръжката на вратата от
вътрешната страна като отчаяни самоубийци, несигурни в уж категоричното си
решение и не мърдат от там, докато не им дам основателна причина да се
усмихнат), ми донесе вчера турски локум (рушвет, щот’ се държа по принцип
съвсем човешки с човеците). Ама не от онези дълги като кабели парчета, нито от
ония завитите цветни охлюви с пълнеж "въображението на сладкаря", а
съвсем типичен, традиционен, обикновен турски локум на кубчета, посипан с пудра
захар и с по едно орехче вътре. Малее, класика!
In the background,
самостоятелни и независими от папките, PC-то, купчината earning statements
waiting to be distributed to whomever, мислите ми отиват в приглушена стаичка в
приземието, неголям прозорец, синьо-зелено перде, полюшващо се от полъха на
детството. Наслоена миризма на баница, гювеч, картофена яхния, припукващи
дърва, трохи по пода. Баба, приведена от неспирната работа (боже, цял живот, от
тъмно до тъмно...), с груби, закривени от усилията на годините пръсти,
изпъкнали от напрежението на простото оцеляване вени, ми подава кутия локум...
От пет месеца си имаме елегантна красавица у дома: мило шарено момиче. Нежно и гладко като кадифен шал. Безумно уплашено в началото (мисля си, че ако можеше, щеше да стои в ъгъла, с ръце на главата през по-голямата част от времето). След като прескочи шока от първоначалния стрес, се поокопити и явно осъзна, че не сме садистични Перуански копелета. Дори взе да ни подвиква, когато се чувства пренебрегната. Сега се гепва за клетката (въпреки, че има само три пръста, ама ловка е) и вдига невъобразим шум, докато не я удостоим с внимание. Внимание в нейното прасешко ежедневие означава морков, краставица, сено или просто малко ласки. Нали си е женичка. Източва тяло като един дакел и се кефи, когато я галиш (и аз така правя) Кръстихме я Божанка. Все пак е едно безкрайно невинно същество. Истинска божа кравичка. Има розов нос и дебел задник. Луда е по глухарчета. Душичка ми е тя, милата Божанка.
Кога преставаме да казваме пораснах с още една година и започваме да казваме остарях с още една година? Има ли измервателна единица, сбор от характеристики, фактори, белези, както и везни, скала, стълбица, или каквото там искате, на която можеш да ги подредиш съвсем обективно, безпристрастно, като страничен наблюдател, за да получиш точния отговор на този въпрос, оформен от квадратни факти, понякога и триъгълни... ето според мен тези, които биха могли да бъдат определящи:
възраст – в цифри, реална, в пурпурния сектор (хронологично пояснение: зелен, оранжев, червен, пурпурен, син, сив)
деца – под брой, на възраст
бели коси – под брой (а дали е възможно...), в проценти, в общ план, от близо, от далеч, а с какво темпо? имам ли шанс още малко да понося косата си такава каквато си я харесвам?
мъже – в цифри, на възраст (а дали това всъщност има връзка? май не... а дали има значение? също не... така че тази характеристика можем спокойно да изтрием)
болежки – по вид, по интензитет и настоятелност, по повторяемост, а дали имат връзка... някои да, други не... както и да е, дано да са по-малко...
бръчки – под брой (да, възможно е!) и дълбочина, мимически, постоянни...
и сега е по-трудното... не-физическите фактори... белези, които уж прикриваме и си мислим – успешно... но те си пробиват път през заплетеното кълбо на артистичните ни умения... спри тази музика, по-дяволите, не мога да чуя мислите си!
не, аз се прибирам, не мога повече...
не, не искам, две водки ми бяха достатъчни
боже, махни това червило, приличаш на френска куртизанка
ще се прибереш когато аз кажа! не ме интересува кога се прибират останалите
престани!
бенджаминът ми страда, ще го присадя този уикенд...
времето ми е ценно, не мога да го пилея в безсмислици
обичам да седя на дивана, с книга, сред тишина, която пропуска единствено тракането на клавишите от съседната стая и припяването на детето от другата...
Е, какво показват везните, или скалата, или стълбицата или каквото там искате? Съвсем обективно, като страничен наблюдател отговорът крещи, а ние стискаме устни... Помълчи още малко, шшшшт....
Невероятна песен. Носи напрежение, ритъм, носталгия и
тръпка едновременно, а през повърхността й, като моторна лодка, докосваща
вълните, преминава съвсем лека истерична нотка, сякаш някой пищи в далечината.
Има ги моментите от онези далечни години - the '80s Depeche, а в същото време и
съвременното електронно звучене, типично за последните им албуми. Изненадва. С
началото, с паузите, с края. Завършва внезапно, като глава, отрязана от
самурайски меч с един удар. Ако си гледал и клипа, внушението е още по-силно.
Жалко, че не можаха да дойдат и тази година... Обичам ги!
Той беше от онази особена порода мъжкари. Гледаше
навъсено-нехайно под смръщените си вежди, което се струваше особено чаровно на
жените. Белег разсичаше дясната му вежда, носейки намек за непоколебим нрав. Не
беше класически красавец. Даже беше по-скоро грозноват. Очите му бяха тъмни
пещери, в които жените потъваха. Косата му беше небрежно разпиляна, никога
пригладена, никога с прическа. И това се струваше особено мъжкарско на жените.
Беше с постоянна двудневна брада. Леко набола, ненатрапчива. Мъжкарска. Беше
висок, но в никакъв случай атлет. Леко прегърбен, слаб, въпреки това
пропорционален. Имаше крайни убеждения и ревностно ги защитаваше. Гледаше
събеседниците си право в очите с пронизващ, черен поглед. Позицията му беше
винаги категорична, нетърпяща възражения. Гръмко се присмиваше на опонентите
си. Смяташе необоснованите им доводи за жалки, а смехотворното им живуркане за
безполезно. Беше умен.
Имаше природен интелект и потенциал, бърза мисъл и нестандартни идеи. Никой не
знаеше с какво се занимава. Това засилваше ореола на загадъчност около
харизматичната му личност. Говореха, че продава дрога, или че върти мафиотски
пари, или тайни тъмни сделки, или в най-прозаичния случай, че има имоти, от
които прибира приличен наем... Каквото и да беше, пари не му липсваха, но той
не го демонстрираше. Или поне не надменно. Небрежният му вид се допълваше от
фини белези на вкус и ненатрапчив лукс.
А жените... жените просто полудяваха в присъствието му.
Колената им се подкосяваха, пулса им се учестяваше, а мозъкът им омекваше. Бяха
готови да разкъсат дрехите си и да се хвърлят
в краката му. За тях той беше ултимативният мъжкар – умен, властен, хладен,
твърд, нестандартен, очарователен, невъзмутим, естествен – без да се напряга,
неустоим – без да се натрапва. Да, съзнаваха, че не е красавец, че тайната му
загадъчност може би пресилено засилва емоционалния им трепет, че не е от онзи
стабилния, семеен тип мъже, който би им осигурил спокойствие и домашен уют и
въпреки това биха загърбили всичко само след един негов жест. И не малко го
правеха. Той обичаше жените, но не влагаше особени чувства. Те, обаче,
изгаряха. Беше невъзможно да му се отдадат само половинчато. Пламтяха с гореща
страст и влудяващи емоции, които изгаряха разсъдъка им и те се потапяха
необуздано в неговата диаболична същност, в трептящата мараня на сексуалността,
която го обгръщаше, в огнения дъх на тестостеронната му стихия. Той не
задържаше жена за дълго. Като истински Луцифер изсмукваше душите им и ги
захвърляше на бунището за емоционални отпадъци.
Един ден се появи тя. Да, беше красива. Той не би
погледнал жена, която не е красива. Плуваше във въздуха. В движенията й имаше
нежно изящество и естествена грация. Меките черти на изключителното й лице
спираха дъха. Имаше блестящи очи, които милваха и изгаряха едновременно. Жените
изпищяха, когато я зърнаха. Разбраха поражението си, но го приеха безропотно.
Все пак, тя го заслужаваше.
Срещата им беше титаничен сблъсък на две мълнии. Един
поглед бе достатъчен, за да разберат безсмислието на отрицанието или съпротивата
на тази връзка. Предвидима и неизбежна. Жените стояха притихнали и чакаха. Те
го познаваха и им беше ясно, че въпреки фатализма, с нея няма да бъде много
по-различно. Обикаляха като лешояди край бунището и чакаха изхвърлената й душа.
Но тя не идваше. Душата я нямаше. Жените зашушукаха помежду си. Не, беше твърде
сапунено той да се влюби в нея. След толкова време и толкова жени! Та той е
истински мъжкар, той не се влюбва – повтаряха те, всяка стаила надеждата, че
всъщност тя ще бъде онази, която ще отключи любовната непостижимост и ще
размекне коравата черупка. Всеки има сърце – въздишаха тайно на себе си – а
всяко сърце е подвластно на истинската любов…
И тогава той изчезна. Един ден просто се изпари. Тя
остана. Появяваше се в сивотата на замрелия град като плуваща сянка и бързо се
скриваше в убежището на прикритата си тайнственост. А него го нямаше. Жените
отново зашушукаха. „Той е избягал”, казаха те. „Не, не е възможно, та той е
мъжкар... не би избягал от някаква си жена”, сами оборваха неумелите си
обвинения след това. Времето минаваше, а него продължаваше да го няма. Жените
изпаднаха в истерия. Съчиняваха сценарии за жестоко убийство или отвличане,
което тя беше извършила или най-малкото организирала. Тя не разговаряше с тях.
Подминаваше ги като изящен лист, носен от вятъра.
В деня, в който той се появи отново, градът беше застинал
в гореща следобедна мараня. Той изплува от жълтия хоризонт, никой не разбра от
коя посока дойде, сякаш се спусна от небето. Жените отново изпищяха, сподавено.
Той крачеше в собственото си мизерно себеотрицание, приведен, малодушен,
боязлив. Тя крачеше до него. Минаха през града невъзмутимо – той, стъпквайки
хладнокръвието си в уличната прах и тя, с вдигната глава, без да поглежда
встрани. Обходиха града бавно, той подуши познатите места като куче, щастливо
да открие старата си маркировка сред наслоените нови миризми. Не погледна
жените.
А те... те полудяха от гняв. Къде беше отишъл
безстрастния, самоуверен, напет мъжкар? Тя беше унищожила вечния им копнеж.
Беше смачкала идола на фантазиите им, обекта на скритите им пориви, пантеона на
божественото им откровение. Искаха да я удушат с алчните си ръце и да я заровят
в страстното бунище на безмилостната си ярост. Измислиха нови истории за
нарочно умопомрачение, предизвикано от неизвестни билета, които тя беше
объркала в коварната делва на ревнивата си непоносимост. Крояха планове да си
го върнат обратно, изпратиха му най-съблазнителните измежду тях, но нито един
от замислите им не успя. Той не ги поглеждаше.
Лека полека, страстите се охладиха, жените проумяха
невъзможното и спряха сплетните си. Той и тя продължиха бавните си разходки.
Той, стъпквайки хладнокръвието си в уличната прах и тя, с вдигната глава, без
да поглежда встрани. Времето минаваше. Годините постепенно го приведоха съвсем
и той креташе едва, подпрял овехтялото си тяло на бастун, а тя продължаваше да
върви до него с вдигната глава. Не поглеждаше встрани. Само тя знаеше какво й
костваше да изсмуче душата му.
Обичам моливите. Същността им доближава до природата и носи бегла горска миризма - като диря на елен, пробягал между дърветата. Ненатрапчиви са. Бледата им следа не крещи, а казва тихо. И въпреки това със същата категоричност. Толерантни са. Лесно правят компромиси и поправят грешките си без уговорки. И почти винаги си носят гумичка. Така без проблем могат да изтрият неприятен спомен, погрешно изречена дума или неразумна емоция. Иска ми се и аз да си имах гумичка...
Кактусът в офиса ни цъфна онзи ден с малък, розов цвят, който кацна на мъхнатия му връх като нежен накит, закичен в косите на девойка. Между бодлите му са се стаили и други, все още притворени камбанки, които чакат своя момент, за да поемат щафетата от увяхващата красота. Мисля си, че кактусите са особено чувствителни растения. Обгърнали са крехката си душа в предпазна бодлива броня, която да защитава лесно-ранимата им същност. Единствено по цветовете им обаче можеш да разгадаеш душевността им. Цветът е мимолетен, нежен и красив, краткотраен намек за скритото им съвършенство. Иска ми се да ги погаля, но те са недосегаеми. Истински благородници.
Гумите на автомобилите шляпат в дъжда като палави деца в
летни локви. По-неразумните пръскат невинните минувачи и злорадстват доволни.
Останалите са по-внимателни, но въпреки това вдигат невъобразим шум, който
нагло нахлува през отворения прозорец. Не ми се иска, обаче, да го затварям.
През открехнатия му процеп надниква и приятна, мокра свежест, която обхожда
стаята с бързи крачки и оставя едно хладно присъствие във всички ъгли. След
жегите, то е добре дошло. Не ми се иска да го пъдя. Или поне не още. Ако
стане нетърпимо, ще затворя прозореца и то само ще се разтопи в затоплящия се
следобед, като парче сладолед, изпуснато на асфалта. Засега му смигвам от
бюрото успокоително. Нека изтърколи още малко свежест от ъгъла насам.
